Очите ми се разширяват, не успявам да се сдържа и ахвам заедно с няколко дами. Още атаки? Но докато другите изглеждат уплашени, притиснали ръце към устата си, аз трябва да се преборя с порива да се усмихна. Фарли е свършила доста работа.
– Вие инженер ли сте, полковник? – Гласът на Елара е рязък, студен и категоричен. Тя не дава шанс на Макантос да поклати глава. – Тогава едва ли разбирате как изтичане на газ в Залива е станало причина за експлозията. И ми напомнете: да не би да командвате въздушни войски? О, не, много съжалявам, вашата специалност е свързана със сухопътните сили. Инцидентът на летището беше тренировъчно упражнение, надзиравано от самия лорд генерал Ларис. Той лично увери Негово Височество, че базата в Делфи е напълно сигурна и безопасна.
В честна схватка Макантос вероятно би могла да разкъса Елара с голи ръце. Вместо това обаче Елара разчлени полковника единствено с думи. А дори не е свършила. Казаното от Джулиан отеква в главата ми – думите могат да лъжат.
– Целта им е да наранят невинни граждани както Сребърни, така и Червени, да предизвикат страх и истерия. Те са дребни, ограничени и малодушни, криещи се от правосъдието на моя съпруг. Приписването на всяка злополука и недоразумение в кралството на такива злодеи само подтиква усилията им да тероризират нас, останалите. Не доставяйте това удовлетворение на тези чудовища.
Няколко жени на масата ръкопляскат и кимат, съгласявайки се със зашеметяващата лъжа на кралицата. Еванджелин се присъединява и действието бързо се разпростира, докато само полковникът и аз оставаме безмълвни. Наясно съм, че тя не вярва на нито една дума на кралицата, но няма как да наречеш кралицата лъжкиня. Не и тук, не и на нейната арена.
Колкото и да ми се иска да остана неподвижна, знам, че не мога. Аз съм Марийна, не Мер, и трябва да подкрепя моята кралица и ужасните ѝ думи. Ръцете ми се събират, ръкопляскайки на лъжата на Елара, докато смъмрената жена полковник навежда глава.
Макар и да съм постоянно заобиколена от слуги и Сребърни, ме наляга самота. Не виждам често Кал заради натовареното му разписание от безкрайни тренировки. Дори има възможност да напуска Двореца – заминава да отправи обръщение към войските в една база наблизо или придружава баща си по държавни дела. Предполагам, че бих могла да си говоря с Мейвън със сините му очи и самодоволната полуусмивка, но все още съм нащрек с него. За щастие, никога не ни оставят наистина сами. Това е глупава дворцова традиция, за да предпазват благородните момчета и момичета от изкушение, както се изрази лейди Блонос, но се съмнявам, че някога ще важи за мен.
Честно казано, през половината време забравям, че се предполага един ден да се омъжа за него. Представата Мейвън да ми бъде съпруг, не ми се струва реална. Та ние не сме дори приятели, камо ли партньори. Колкото и да е мил, моите инстинкти ми подсказват да не обръщам гръб на сина на Елара; че той крие нещо. Нямам представа какво може да е то.
Уроците на Джулиан правят всичко това по-поносимо; образованието, от което някога изпитвах ужас, сега е ярко петно в моето море от тъмнина. Без камерите и очите на Елара можем да прекарваме времето си, откривайки коя съм в действителност. Но върви бавно, изпълвайки и двама ни с безсилен гняв.
– Мисля, че знам какъв е проблемът ти – казва Джулиан в края на първата ми седмица. Стоя на няколко метра от него с протегнати ръце и изглеждам като глупачка, както обикновено. В краката ми има странно електрическо приспособление, което от време на време плюе искри. Джулиан иска да обуздая електричеството, да го използвам, но отново не успях да пусна мълнията, която преди всичко ме забърка в тази каша.
– Може би трябва да съм в смъртна опасност – изпухтявам. – Да поискаме ли пушката на Лукас?
Обикновено Джулиан се смее на шегите ми, но точно сега е твърде зает да мисли.
– Ти си като дете – казва най-накрая. Сбърчвам нос при обидата, но въпреки това той продължава: – Такива са децата отначало, когато не могат да се контролират. Способностите им се проявяват в моменти на страх, докато се научат да обуздават тези емоции и да се възползват от тях. Има задействащ механизъм, спусък, и ти трябва да откриеш твоя.
Спомням си как се чувствах в Спираловидната градина, падайки, както си мислех, към гибелта си. Но това, което течеше през вените ми, когато се сблъсках с щита от мълнии, не беше страх, а покой. Беше знание, че краят ми е дошъл, и приемане, че не мога да направя нищо, за да го спра – беше освобождаване.