– Струва си поне да опитаме – настоява Джулиан.
Изпъшквам и се обръщам отново с лице към стената. Джулиан е наредил по цялото ѝ протежение каменни лавици за книги, всичките празни, разбира се, за да имам в какво да се целя. С ъгълчето на окото си го виждам как се дръпва назад, но ме наблюдава през цялото време.
Пусни. Отпусни се, шепне гласът в главата ми. Очите ми плавно се затварят, докато се съсредоточавам и оставям собствените ми мисли да изчезнат, за да може умът ми да се протегне, търсейки опипом електричеството, което копнее да докосне. Вълничката от енергия, жива под кожата ми, отново ме залива, докато запява във всеки мускул и нерв. Обикновено това е мястото, където спира – точно на ръба на чувството, но не и този път. Вместо да се опитвам да удържа, да тласна себе си в тази сила, аз я пускам. И изпадам в състояние, което не мога да обясня – в усещане, което е всичко и нищо, светло и тъмно, горещо и студено, жива и мъртва. Скоро мощта е единственото нещо в ума ми, тя замъглява всичките ми призраци и спомени. Дори Джулиан и книгите престават да съществуват. Умът ми е бистър, черна бездна, жужаща от електричество. Сега, когато се опитвам да изтласкам усещането, то не изчезва, а се движи вътре в мен от очите до върховете на пръстите ми. От лявата ми страна Джулиан ахва на глас.
Очите ми се отварят и виждам пурпурно-бели искри да изскачат от приспособлението към пръстите ми като електричество между жици.
Поне веднъж Джулиан няма думи. Нито пък аз.
Не искам да помръдна, изплашена, че всяка малка промяна може да накара мълнията да изчезне. Тя обаче не изчезва. Остава: подскача и се извива в ръката ми като коте, което си играе с кълбо прежда. Изглежда точно толкова безобидна, но си спомням какво едва не причиних на Еванджелин. Тази сила може да погубва, ако ѝ позволя.
– Опитай да я помръднеш – прошепва едва доловимо Джулиан, наблюдавайки ме с широко отворени развълнувани очи.
Нещо ми подсказва, че тази мълния ще се подчини на желанията ми. Тя е част от мен, късче от душата ми, оживяло в света.
Юмрукът ми се свива в стегната топка и искрите реагират на напрегнатите ми мускули, като стават по-големи, по-ярки и по-бързи. Разяждат ръкава на ризата ми, прогарят плата за секунди. Като дете, което хвърля топка, рязко стрелвам ръка към каменните лавици, отпускайки юмрук в последния момент. Мълнията полита през въздуха в кръг от ярки искри и се сблъсква с книжните рафтове.
Последвалото бум ме кара да изпищя и да отстъпя назад към купчина книги. Докато се търкулвам на земята с препускащо в гърдите ми сърце, солидната каменна лавица за книги рухва в облак от гъст прах. По отломките за миг проблясват искри, а после изчезват, като оставят след себе си единствено развалини.
– Съжалявам за лавицата – обаждам се изпод купчина паднали книги. Ръкавът ми още пуши разнищен, но това е нищо в сравнение с жуженето в ръката ми. Нервите ми пеят, тръпнещи от сила – това усещане беше хубаво.
Сянката на Джулиан се движи из замъгления въздух, дълбоко в гърдите му отеква смях, докато оглежда какво направих. Бялата му усмивка сияе през прахта.
– Ще ни трябва по-голяма класна стая.
Той се оказва прав. Всеки ден сме принудени да намираме по-нови и по-големи стаи, в които да се упражняваме, докато най-накрая седмица по-късно откриваме едно място в подземните нива. Тук стените са от метал и бетон, по-яки от декоративния камък и дървото на горните етажи. Прицелът ми е ужасен, най-меко казано, и Джулиан много внимава да не се изпречва на пътя на упражненията ми, но ми става все по-лесно и по-лесно да призовавам мълнията.
Джулиан си води бележки през цялото време, отбелязвайки всичко: от сърдечния ми ритъм до топлината на наскоро наелектризирана чаша. Всяка нова бележка предизвиква поредната озадачена, но щастлива усмивка на лицето му, макар да не ми казва защо. Съмнявам се, че бих разбрала дори и да ми каже.
– Смайващо – мърмори той, като разчита показанията на друго метално приспособление, което не мога да назова. Казва, че то измерва електрическата енергия, но не знам как.
Потривам длани една в друга, гледайки ги как „намаляват енергийното поле“, както го нарича Джулиан. Този път ръкавите ми остават непокътнати благодарение на новото ми облекло. Това е огнеупорна тъкан като дрехите, които носят Кал и Мейвън, макар да предполагам, че моята би трябвало да се нарича „шокоустойчива“.
– Кое е смайващо?
Той се поколебава, сякаш не иска да ми каже, сякаш не бива да ми казва, но най-накрая свива рамене:
– Преди да се заредиш с електричество и да изпържиш онази злощастна статуя – посочва с жест към димящата купчина отломки, която някога беше бюст на някакъв крал, – измерих силата на електричеството в тази стая. От лампите, от електрическата инсталация, такива неща. А сега просто измерих теб.