– И?
– Излъчването ти беше двойно по-силно от това, което записах преди – казва той гордо, но не виждам защо изобщо има значение. С бързо навеждане изключва кутията с искрите, както съм започнала да я наричам. Мога да почувствам как електричеството в нея замира. – Опитай отново.
Изпухтявам и се съсредоточавам отново. След миг на концентрация искрите ми се връщат точно толкова силни, колкото преди. Този път обаче идват отнякъде вътре в мен.
Широката усмивка на Джулиан разцепва лицето му от ухо до ухо.
– Значи...
– Значи това потвърждава подозренията ми. – Понякога забравям, че Джулиан е книжовник и учен. Той обаче винаги бърза да ми напомни: – Ти произведе електрическа енергия.
Сега съм наистина объркана:
– Правилно. Това е силата ми, Джулиан.
– Не, аз смятах, че силата ти е да манипулираш енергия, а не да я създаваш – казва той, гласът му се снижава мрачно. – Никой не може да създава, Мер.
– Но това не може да е вярно. Нимфите...
– Манипулират вода, която вече съществува. Не могат да използват нещо, което не е там.
– Е, добре, а Кал? Мейвън? Не виждам много бушуващи пъклени огньове, с които да си играят.
Джулиан се усмихва и клати глава:
– Нали си виждала гривните им?
– Винаги ги носят.
– Гривните пускат искри, миниатюрни пламъци, които момчетата да контролират. Без нещо, което да подпали огъня, са безсилни. Всички елементали са еднакви, манипулират метал или вода, или растителност, които вече съществуват. Те са само толкова силни, колкото обкръжаващата ги среда. Не като теб, Мер.
Не като мен. Аз не приличам на никого.
– Следователно какво означава това?
– Не съм съвсем сигурен. Ти си нещо съвсем друго. Нито Червена, нито Сребърна. Нещо друго. Нещо повече.
– Нещо различно. – Очаквах тестовете на Джулиан да ме доближат до някакъв отговор, но вместо това те само повдигат още въпроси. – Какво съм аз, Джулиан? Какво не ми е наред?
Внезапно ми е много трудно да дишам и очите ми се замъгляват. Налага се да примигна, за да прогоня сълзите, опитвайки се да ги скрия от Джулиан. Твърде много ми се събра, помислям си. Уроци, протокол, това място, където не мога да имам доверие на никого, където дори не съм себе си. Задушаващо е. Идва ми да запищя, но знам, че не мога.
– Няма нищо нередно в това да бъдеш различна – чувам да казва Джулиан, но думите са само ехо. Собствените ми мисли, спомени за вкъщи, за Гиза и Килорн удавят гласа му.
– Мер? – Той пристъпва към мен, лицето му е олицетворение на добротата – но ме държи на една ръка разстояние. Не заради мен – заради себе си. За да се предпази от мен. С ахване осъзнавам, че искрите са се върнали и сега пробягват нагоре по ръцете ми, заплашвайки да ме погълнат в бушуваща ярка буря. – Мер, фокусирай се върху мен. Мер, овладей я.
Говори меко, спокойно, но настойчиво. Дори изглежда изплашен от мен.
– Овладей я, Мер.
Но аз не мога да контролирам нищо. Нито бъдещето си, нито мислите си, нито дори тази сила, която е коренът на всичките ми беди.
Има обаче едно нещо, което още мога да контролирам поне засега. Краката си.
Като окаяна страхливка, каквато съм всъщност, побягвам.
Коридорите са пусти, докато тичам с всичка сила през тях, но невидимата тежест на хиляда камери ме притиска. Нямам много време, докато Лукас или по-лошо, Пазителите, ме намерят. Просто имам нужда да си поема дъх. Просто имам нужда да видя над себе си небето, а не стъкло.
Застанала съм на балкона вече от цели десет секунди, преди да осъзная, че вали, и дъждът ме измива и ме пречиства от кипящия ми гняв. Искрите са изчезнали, заместени от яростни грозни сълзи, които оставят пътечки по лицето ми. Някъде далеч отеква гръмотевица и въздухът е топъл. Но влажната горещина е изчезнала. Жегата е намаляла и лятото скоро ще свърши. Времето минава. Животът ми продължава, променя се, независимо колко много искам да си остане същият.
Когато една силна длан се сключва около ръката ми, едва не изпищявам. Двама Пазители стоят над мен, очите им зад маските са тъмни. И двамата са двойно по-едри от мен и безсърдечни, опитващи се да ме завлекат обратно в затвора ми.
– Милейди – изръмжава единият, но изобщо не звучи почтително.
– Пуснете ме. – Заповедта е немощна, почти шепот. Гълтам жадно въздух, сякаш се давя. – Просто ми дайте няколко минути, моля ви...