Но аз не съм тяхна господарка. Те не отговарят пред мен. Никой не отговаря.
– Чухте годеницата ми – казва друг глас. Думите му са решителни и твърди, гласът на кралска особа. Мейвън. – Пуснете я.
Когато принцът излиза на балкона, не успявам да се сдържа и изпитвам прилив на облекчение. При вида му Пазителите се изпъват, и двамата накланят глави в негова посока. Онзи, който ме държи, проговаря:
– Трябва да се погрижим лейди Титанос да спазва разписанието си – казва той, но разхлабва хватката си. – Заповеди, сър.
– Тогава имате нови заповеди – отвръща Мейвън с леден тон. – Аз ще придружа Марийна обратно до уроците ѝ.
– Много добре, сър – казват Пазителите в един глас, неспособни да противоречат на един принц.
Когато се отдалечават с тежки стъпки, с пламтящи наметала, от които капе дъжд, въздъхвам на глас. Не го осъзнавах преди, но ръцете ми се тресат и трябва да стисна юмруци, за да скрия треперенето. Но ако не друго, Мейвън е вежлив и се преструва, че не забелязва.
– Имаме работещи душове вътре, нали знаеш.
Бърша очите си с ръце, макар че сълзите ми отдавна са се изгубили в дъжда, оставяйки след себе си само смущаващо течащ нос и черен грим. За щастие, сребристата ми пудра си е на мястото. Направена е от по-издръжлив материал от мен.
– Първият дъжд за сезона – успявам да изрека, като се насилвам да звуча нормално. – Трябваше да го видя с очите си.
– Ясно – казва той и се премества да застане до мен. Обръщам глава, надявам се да скрия лицето си само за още малко време. – Разбирам, знаеш ли.
Нима, принце? Нима разбираш какво е да бъдеш откъснат от всичко, което обичаш, принуден да бъдеш нещо друго? Да лъжеш през всяка минута от всеки ден до края на живота си? Да знаеш, че в теб има нещо сбъркано?
Нямам сили да се справя с многозначителните му усмивки.
– Можеш да спреш да се преструваш, че знаеш нещо за мен или за чувствата ми.
От тона ми изражението му се вкисва, устата му се разкривява в гримаса:
– Мислиш, че не знам колко е трудно да бъдеш тук? С тези хора? – Той хвърля поглед през рамо, сякаш се тревожи, че някой може да чуе. Но никой не слуша освен дъждът и гръмотевиците. – Не мога да казвам каквото искам, да правя каквото поискам – с майка ми наоколо дори едва мога да мисля каквото искам. А брат ми...
– Какво за брат ти?
Думите засядат в устата му. Не иска да ги изрече, но въпреки това ги чувства.
– Той е силен, той е талантлив, той е могъщ – а аз съм негова сянка. Сянката на пламъка.
Бавно издишва и осъзнавам, че въздухът наоколо е странно горещ. – Съжалявам – добавя той и се отдръпва на една крачка разстояние, за да остави въздуха да изстине. Пред очите ми се превръща отново в Сребърния принц, по-привикнал към пиршествата и парадните униформи. – Не биваше да казвам това.
– Няма нищо – промърморвам. – Хубаво е да чуя, че не съм единствената, която се чувства не намясто.
– Това е нещо, което би трябвало да знаеш за нас, Сребърните. Ние винаги сме сами. Тук и тук – казва, като сочи между главата и сърцето си. – Това поддържа човек силен.
Над главите ни блясва мълния и осветява сините му очи, които сякаш засияват.
– Това е наистина глупаво – казвам му и той се подсмихва мрачно.
– По-добре да обуздаете това ваше сърце, лейди Титанос. Няма да ви отведе на никое желано място.
Думите ме карат да потреперя. Най-сетне си спомням дъжда и колко ли ужасно изглеждам.
– Добре е да се върна към уроците си – промърморвам и възнамерявам да го зарежа на балкона. Вместо това той ме хваща за ръката.
– Мисля, че мога да ти помогна с проблема ти.
Повдигам вежда:
– Какъв проблем?
– Не ми се струваш от онези момичета, които се разплакват при най-малкия повод. Мъчно ти е за вкъщи. – Вдига ръка, преди да успея да възразя. – Мога да поправя това.
Четиринадесета глава
Офицери от Сигурността патрулират из моя коридор на бавно разхождащи се двойки, но с Мейвън до мен не ме спират. Макар да е нощ, много след времето, когато би трябвало да съм в леглото, никой не казва и дума. Никой не смее да ядоса един принц. Накъде ме води сега, не знам, но обеща да ме заведе там. У дома.
Той е мълчалив, но решителен, мъчи се да се пребори с една малка усмивка. Не мога да се сдържа и му се усмихвам широко. Може би не е толкова лош. Но той ни спира дълго преди момента, в който според мен би трябвало да го направи – всъщност така и не напускаме жилищните етажи.