– Стигнахме – казва и потропва на вратата.
Тя се разтваря рязко след миг и се показва Кал. Външният му вид ме кара да отстъпя една крачка назад. Гърдите му са голи, докато останалата част от странната му броня виси от него. Метални плочки, втъкани в плат, част от тях – вдлъбнати. Не ми убягва пурпурната синина над сърцето му, нито леката набола брада по бузите му. Виждам го за първи път от повече от седмица и очевидно съм го хванала в лош момент. Отначало той не ме забелязва; съсредоточил се е да свали още части от доспехите си. Това ме кара да преглътна с усилие.
– Приготвил съм дъската, Мейви... – започва той, но спира, когато вдига поглед и ме вижда да стоя заедно с брат му. – Мер, с какво мога да, ъъ, какво мога да направя за теб? – Запъва се с думите, объркан като никога.
– Не съм съвсем сигурна – отвръщам, местейки поглед от него към Мейвън. Годеникът ми само се хили самодоволно и леко повдига вежда.
– Заради това, че се представя като добрия син, брат ми разполага със собствени свободи – казва той и излъчването и тонът му са изненадващо закачливи. Дори Кал се ухилва леко и забелва очи. – Ти искаше да си отидеш у дома, Мер, и ти намерих някого, който е бил там преди.
След секунда объркване осъзнавам какво казва Мейвън и колко съм глупава, задето не съм го осъзнала преди. Кал може да ме измъкне от двореца. Кал беше в таверната... Измъкнал се е оттук, следователно може да направи същото за мен.
– Мейвън – изрича Кал през стиснати зъби, усмивката му е изчезнала. – Знаеш, че тя не може. Не е добра идея...
Мой ред е да проговоря, да взема каквото искам.
– Лъжец.
Той ме поглежда с горящите си очи, погледът му ме пронизва. Надявам се, че може да види решителността ми, отчаянието ми, нуждата ми.
– Отнехме ѝ всичко, братко – промърморва Мейвън, като се доближава. – Нима не можем да ѝ дадем това?
И тогава бавно, неохотно Кал кимва и ми махва да вляза в стаята му. Замаяна от вълнение, побързвам да вляза, като почти подскачам от крак на крак.
Отивам си у дома.
Мейвън се забавя на вратата, усмивката му леко посърва, когато се отделям от него.
– Ти няма да дойдеш. – Не е въпрос.
Той поклаща глава:
– Ще си имаш достатъчно поводи за тревога и без аз да се влача с теб.
Не е нужно да съм гений, за да видя истината в думите му. Но само защото няма да дойде, не означава, че ще забравя това, което вече е направил за мен. Без да мисля, се хвърлям на врата на Мейвън. За миг той не реагира, но бавно оставя едната си ръка да обвие раменете ми. Когато се отдръпвам, сребриста руменина обагря бузите му. Чувствам как собствената ми кръв тече гореща под кожата ми, блъскайки в ушите ми.
– Не се бави твърде дълго – казва той и откъсва очи от мен, за да погледне Кал.
Кал едва пуска една самодоволна усмивка:
– Държиш се, сякаш не съм правил това никога преди.
Братята се кискат заедно, смеят се на нещо свое, тайно, както съм виждала да правят братята ми хиляда пъти преди. Когато вратата се затваря зад Мейвън, оставяйки ме с Кал, няма как да не изпитвам по-малка враждебност към принцовете.
Стаята на Кал е два пъти по-голяма от моята, но толкова претъпкана, че изглежда по-малка. Доспехи, униформи и бойни костюми изпълват нишите по протежение на стените, всичките – окачени върху, както предполагам, модели на тялото на Кал. Извисяват се над мен като безлики призраци, взиращи се с невидими очи. По-голямата част от броните са леки, от стоманени плочки и дебел плат, но няколко са тежки и плътни, предназначени за битка, а не за тренировки. Едната дори има шлем от блестящ метал с наличник от затъмнено стъкло. На ръкава проблясва отличителен знак, зашит в тъмносивата материя. Пламтящата черна корона и сребърни криле. Не ми се иска да мисля какво означава, за какво са униформите, какво е правил Кал, облечен в тях.
Подобно на Джулиан, Кал има навсякъде из стаята си купчини с книги, изливащи се на малки реки от мастило и хартия. Обаче не са стари като онези на Джулиан – повечето изглеждат наскоро подвързани, напечатани и препечатани върху обточени с пластмаса листове, за да предпазват думите. И всички са написани на Обичаен език – езика на Норта, на Езерните Земи и Пиемонт. Докато Кал изчезва в дрешника си, като пътьом смъква останалата част от доспехите си, крадешком хвърлям поглед на книгите му. Тези са странни и непознати, пълни с карти, диаграми и чертежи – наръчници за ужасното изкуство на войната. Всяка е по-ужасна от предишната, показвайки подробно движенията на войските от последните години и дори отпреди това. Велики победи, кървави поражения, оръжия и маневри: достатъчно е, за да ми се завие свят. Записките на Кал вътре в тях са по-ужасни – описват в общи линии тактиката, която предпочита, кои тактики си струват човешките жертви. На рисунките войниците са представени от миниатюрни квадратчета, но аз виждам братята си и Килорн и всички като тях.