Отвъд книгите, до прозореца, има малка маса и два стола. Върху масата лежи приготвена игрална дъска с вече подредени фигури. Не разпознавам играта, но знам, че е предназначена за Мейвън. Сигурно се срещат всяка нощ, за да играят и да се смеят, както подобава на братя.
– Няма да имаме много време за гостуване – обажда се Кал и ме кара да подскоча. Хвърлям поглед към дрешника, зървайки високия му мускулест гръб, докато нахлузва една риза. Има още синини, а също и белези, макар да съм сигурна, че може да получи помощта на цяла армия лечители, ако поиска. По някаква причина той е избрал да запази белезите.
– Стига да успея да видя семейството си – отговарям, отдръпвайки се, за да не продължа да го зяпам.
Кал се появява, този път изцяло облечен в обикновени дрехи. След миг осъзнавам, че това е същото облекло, което носеше в нощта, когато го срещнах. Не мога да повярвам, че още отначало не го видях такъв, какъвто беше в действителност: вълк в овча кожа. А сега аз съм овцата, която се преструва на вълк.
Никой не идва да ни спре, когато напускаме жилищните етажи; предполагам, че да си престолонаследникът, си има предимства.
Кал завива зад един ъгъл, насочвайки ни в просторно бетонно помещение.
– Насам.
Прилича на нещо като склад, пълен с редица от странни форми, покрити с брезентови платнища. Някои са големи, други – малки, но всички са скрити.
– Това е задънена улица – протестирам. Няма изход освен мястото, откъдето влязохме.
– Да, Мер, доведох те до задънена улица – въздъхва той, като тръгва по протежение на една определена редица. Платнищата се надиплят на вълнички, когато минава, и виждам отдолу блестящ метал.
– Още брони? – Смушквам с пръст една от формите. – Тъкмо щях да кажа, че вероятно трябва да си намериш още. Стори ми се, че нямаш достатъчно горе. Всъщност може би трябва да си сложиш една. Братята ми са доста едри и обичат да ступват хората. – Макар че, ако се съди по колекцията от книги на Кал и мускулите му, той може да се защитава. Да не споменаваме цялата тази работа с контролирането на огъня.
Той просто поклаща глава:
– Мисля, че ще се справя без нея. Освен това с онези дрехи изглеждам като офицер от Сигурността. Не искаме семейството ти да остане с погрешни впечатления, нали?
– Какво впечатление бихме искали да им създадем? Не мисля, че ми е съвсем позволено да те представя подобаващо.
– Работя с теб, имаме разрешително да отсъстваме за цялата нощ. Проста работа – казва той и свива рамене. Лъжата се удава с такава лекота на тези хора.
– В такъв случай за какво ти е да идваш с мен? Каква е историята там?
С лукава усмивка Кал посочва към обвития в брезент силует до него:
– Аз съм ти превозът.
Отмята платнището, разкривайки блестящо съоръжение от метал и черна боя. Две колела на ос, огледален хром, фарове, дълга кожена седалка – това е транспортно средство, каквото никога не съм виждала.
– Това е мотоциклет – казва Кал, прокарвайки ръка по сребристите дръжки на кормилото като горд баща. Познава и обича всеки сантиметър от металния звяр. – Бърз, силен и може да мине там, където транспортерите не могат.
– Изглежда... като смъртоносен капан – казвам накрая, неспособна да прикрия безпокойството си.
Със смях той измъква каска иззад седалката. Определено се надявам, че не очаква да я сложа, още по-малко пък да се возя на това нещо.
– Така каза татко, а също и полковник Макантос. Все още не искат да го произвеждат масово за войската, но ще ги спечеля на своя страна. Не съм катастрофирал нито веднъж, откакто усъвършенствах колелата.
– Ти си го конструирал? – възкликвам, слисана, но той свива рамене, сякаш това е нищо. – Уха.
– Само почакай да се повозиш на него – казва той, като ми подава каската. Като по поръчка далечната стена подскача, металните ѝ механизми простенват някъде и тя започва да се плъзга, разкривайки тъмната нощ оттатък.
Със смях отстъпвам крачка назад от смъртоносната машина:
– Няма да стане.
Но Кал се усмихва самодоволно и премята крак през мотоциклета, отпускайки се на седалката. Двигателят оживява с тътен под него, мърка и ръмжи от енергия. Усещам батерията дълбоко вътре как захранва машината. Моли да бъде пусната на свобода, да погълне дългия път между това място и дома ми. У дома.