– Напълно безопасно е, кълна се – изкрещява той, за да надвика рева на двигателя. Фарът свети ярко и осветява тъмната нощ отвъд. Златисточервените очи на Кал срещат моите и той протяга ръка. – Мер?
Въпреки ужасното присвиване в стомаха нахлупвам каската на главата си.
Никога не съм се качвала във въздушен кораб, но знам, че усещането сигурно е като летене. Като свобода. Мотоциклетът на Кал поглъща познатия път на елегантни, дъгообразни извивки. Добър шофьор е, признавам му го. Старият път е целият в бабуни и дупки, но той успява да избегне с лекота всяка от тях, въпреки че сърцето ми се качва в гърлото. Едва когато бавно спираме на половин миля от града, осъзнавам, че се държа за него толкова здраво, та трябва да ме отскубне със сила. Внезапно ми става студено без неговата топлина, но отблъсквам мисълта.
– Забавно, нали? – казва той, като изключва двигателя на мотоциклета. Краката и гърбът вече ме наболяват от странната малка седалка, но той скача с още по-гъвкава стъпка.
С известно затруднение аз също се смъквам от нея. Коленете ми леко се олюляват, повече от блъскащото в гърдите ми сърце, което все още тупти в ушите ми, но май съм добре.
– Няма да е първият ми избор за начин на пътуване.
– Напомни ми да те кача във въздушен джет някой път. След това няма да искаш да чуеш за друго, освен за мотоциклет – отвръща той, докато бавно избутва мотоциклета от пътя в прикритието на гората. След като хвърля отгоре му няколко листати клона, се отдръпва назад да се възхити на творението си. Ако не знаех къде точно да гледам, изобщо нямаше да забележа, че мотоциклетът е там.
– Виждам, че често правиш това.
Кал се обръща отново към мен с една ръка в джоба си.
– Дворците могат да станат... задушни.
– А претъпканите барове, Червените барове, не са? – питам упорито по темата. Но той тръгва към селото, налагайки бързо темпо, сякаш може да надбяга въпроса.
– Не излизам, за да пия, Мер.
– Тогава какво – само хващаш джебчии и раздаваш работа ей така, на куцо, кьораво и сакато?
Когато той спира намясто и се извърта рязко, аз се блъсвам в гърдите му и усещам за миг солидната тежест на тялото му. После осъзнавам, че се смее дълбоко и гърлено.
– Наистина ли току-що каза „на куцо, кьораво и сакато“? – пита между кисканията.
Лицето ми се облива в червенина под грима и аз леко го блъсвам. Много неуместно, смъмрям се наум.
– Просто отговори на въпроса.
Усмивката му остава, макар че смехът му заглъхва.
– Не правя това за себе си – казва той. – Трябва да разбереш, Мер. Аз не... един ден ще бъда крал. Не разполагам с лукса да бъда себичен.
– Бих си помислила, че кралят сигурно е единственият човек, който разполага с този лукс.
Той поклаща глава, очите му са посърнали, докато пробягват по мен:
– Иска ми се това да беше вярно.
Кал ту свива, ту разтваря юмрук и почти виждам пламъците по кожата му, горещи и надигащи се с гнева му. Но гневът отминава, оставяйки само тлеещо въгленче от съжаление в очите му. Когато най-после тръгва отново, темпото му е по-щадящо.
– Един крал би трябвало да познава народа си. Затова се измъквам тайно – промърморва той. – Правя го и в столицата, и на бойния фронт. Искам да виждам как всъщност стоят нещата в кралството, вместо да бъда осведомяван от съветници и дипломати. Така би направил един добър крал.
Държи се, сякаш би трябвало да се срамува, задето иска да бъде добър водач. Може би според баща му и всички онези други глупаци така и би трябвало да бъде. Сила и мощ са думите, които Кал е бил възпитаван да знае. Не доброта. Не милосърдие. Не съпричастност или храброст, или равенство, или каквото и да е друго, към което би трябвало да се стреми един владетел.
– И какво виждаш, Кал? – питам, сочейки към селото, което се показва между дърветата. Сърцето ми подскача в гърдите, като знам, че съм толкова близо.
– Виждам свят на ръба на острието. Без равновесие, той ще рухне – въздиша той, осъзнал, че това не е отговорът, който искам да чуя. – Не знаеш колко несигурно е положението, колко близо е този свят до нова разруха. Баща ми прави всичко, каквото може, за да опази всички ни, и аз ще правя същото.
– Моят свят вече е в развалини – казвам, подритвайки черния път под нас. Навсякъде наоколо дърветата сякаш се разтварят и разкриват калното място, което наричам свой дом. В сравнение с двореца сигурно изглежда като бордей, като истински ад. Защо той не може да види това? – Баща ти пази и защитава вашите хора, не моите.