– Променянето на света си има своите цени, Мер – казва той. – Мнозина ще умрат, преди всичко Червени. А накрая няма да има победа, не и за вас. Ти не познаваш по-мащабната картина.
– Е, кажи ми тогава. – Наежвам се, негодувайки срещу думите му. – Покажи ми по-мащабната картина.
– Езерните земи са като нас – монархия, благородници, Сребърен елит, който да управлява останалите. А принцовете на Пиемонт, собствените ни съюзници, никога не биха подкрепили нация, в която Червените са равни. Прерията и Тираксис са същите. Дори ако Норта се промени, останалата част от континента няма да допусне това да остане трайно. Ще бъдем нападнати, разделени, разкъсани. Още война, още смърт.
Спомням си картата на Джулиан, колко обширен е по-големият свят отвъд нашата страна. Целият – контролиран от Сребърни без място за нас.
– Ами ако грешиш? Ами ако Норта е началото? Промяната, от която се нуждаят другите? Не знаеш къде води свободата.
Кал няма отговор за това и потъваме в горчиво мълчание.
– Ето я, това е – промърморвам, спирайки под познатите очертания на къщата си.
Краката ми стъпват безшумно по верандата – безкрайно различно от тежките тромави стъпки на Кал, от които дървените греди скърцат. Познатата му топлина се излъчва от него на вълни и за частица от секундата си го представям как подпалва къщата и тя избухва в пламъци. Той усеща безпокойството ми и слага топла длан върху рамото ми, но това изобщо не ме успокоява.
– Мога да чакам долу, ако искаш – прошепва, заварвайки ме неподготвена. – Не трябва да рискуваме да ме познаят.
– Няма. Братята ми са служили във войската, но не биха те разпознали дори да си им под носа. – Шейд би успял, помислям си, но Шейд е достатъчно умен да си държи устата затворена. – Освен това ти каза, че искаш да разбереш за какво не си струва да се биеш.
С тези думи дръпвам вратата и я отварям, влизам в дома, който вече не е мой. Чувството е, сякаш пристъпвам назад във времето.
Из къщата се носи хор от хъркане не само от баща ми, а и от едрия тромав силует край столовете. Брий се е стоварил в прекалено натъпканото с пълнеж кресло – купчина от мускули и тънки одеяла. Тъмната му коса все още е ниско обръсната по войнишки, а по ръцете и лицето му има белези, свидетелства за времето, през което се е сражавал. Сигурно е изгубил бас с Трами, който се мята и върти в леглото ми. Шейд не се вижда никъде, но той никога не е обичал да спи. Вероятно е излязъл и броди из селото, навестявайки стари приятелки.
– Рано пиле, рано пее. – Засмивам се, като дръпвам одеялото от Брий с едно плавно движение.
Той рухва на пода, при което вероятно нанася повече поражения на него, отколкото на себе си, търкулва се и спира в краката ми. За половин секунда изглежда, че може отново да заспи.
После примигва към мен, замаян и объркан. Накратко, в обичайното си състояние.
– Мер?
– Затваряй си човката, Брий, някои хора се опитват да спят! – изпъшква Трами в тъмното.
– ВСИЧКИ ДО ЕДИН ТИШИНА! – изревава татко от спалнята си, при което ние подскачаме.
Изобщо не си давах сметка колко ми е липсвало това. Брий примигва, за да прогони съня от очите си, прегръща ме и ме притиска към себе си, смеейки се с дълбок плътен смях, който идва от гърдите му. Глухо тупване наблизо оповестява появата на Трами, когато той скача от горния край на тавана и се приземява до нас на гъвкавите си крака.
– Това е Мер! – изкрещява, като ме повдига от пода и ме сграбчва в прегръдките си. По-слаб е от Брий, но не е тънката върлина, която си спомням. Под ръцете ми има твърди възлести мускули; последните няколко години не бяха лесни за него.
– Хубаво е да те видя, Трами – прошепвам, притисната в него – чувствам се така, сякаш ще се пръсна.
Вратата на спалнята се отваря с трясък и се показва мама в опърпан халат за баня. Отваря уста да нахока момчетата, но видът ми кара думите ѝ да замрат. Вместо това се усмихва и плясва с ръце:
– О, най-после дойде на гости!
Татко идва след нея: хрипти и избутва количката си в главната стая. Гиза се събужда последна, но само подава глава над горния праг на тавана и поглежда надолу.
Трами най-сетне ме пуска, оставя ме обратно долу до Кал, който чудесно успява да изглежда неловко и не намясто.
– Чух, че си се предала и си се хванала на работа – подмята закачливо Трами и ме смушква в ребрата.
Брий се киска и разрошва косата ми:
– В армията и без друго нямаше да я искат, щеше да обере легиона си до шушка.
Побутвам го с усмивка:
– И вас май не ви искат в армията. Уволнени, а?