Татко отговаря вместо тях, приближавайки се напред с количката:
– Някаква лотария, така пишеше в писмото. Спечелихме почетно уволнение за момчетата Бароу. И пълна пенсия. – Ясно ми е, че не вярва нито дума от това, но той не продължава разискването по темата. Мама, от друга страна, веднага „захапва“.
– Блестящо, нали? Правителството най-сетне да направи нещо за нас – казва тя и целува Брий по бузата. – А сега и ти с работа. – От нея се излъчва гордост, каквато никога не към виждала – обикновено я пази цялата за Гиза. Гордее се с една лъжа. – Крайно време е това семейство да извади малко късмет.
Горе над нас Гиза сумти презрително. Не я виня. Моят късмет счупи ръката ѝ и разби бъдещето ѝ.
– Да, големи късметлии сме – изпухтява тя, като най-сетне тръгва да се присъедини към нас.
Напредва бавно, придвижва се надолу по стълбата с една ръка. Когато стига до пода, виждам, че шината ѝ е обвита в цветен плат. Със спазъм на тъга осъзнавам, че това е парче от красивата ѝ бродерия, която никога няма да бъде завършена.
Протягам ръце да я прегърна, но тя се отдръпва, приковала очи върху Кал. Изглежда, че единствено тя го забелязва.
– Кой е това?
Изчервявайки се, осъзнавам, че едва не съм го забравила напълно.
– О, това е Кал. Той също е слуга в Двореца заедно с мен.
– Здрасти – успява да измънка той с глупаво леко помахване.
Мама се изкикотва като ученичка и маха в отговор: погледът ѝ се задържа за миг върху мускулестите му ръце. Татко и братята ми обаче не са толкова очаровани.
– Не си тукашен – изръмжава татко, взирайки се в Кал, сякаш той е някакво насекомо. – Мога да го подуша по теб.
– Това е просто Дворецът, татко... – възразявам, но Кал ме прекъсва рязко.
– От Харбър Бей съм – казва, като внимава да изпуска „р“-тата в обичайния за Харбър акцент. – Започнах да служа в Оушън Хил, тамошната кралска резиденция, а сега пътувам с цялата свита, когато се местят. – Хвърля ми кос поглед с многозначително изражение в очите. – Много служители правят така.
Мама си поема накъсано дъх и посяга да хване ръката ми:
– Ти ще го направиш ли? Длъжна ли си да отидеш с онези хора, когато си тръгнат?
Искам да им кажа, че не съм избирала това, че не си тръгвам по своя воля. Но трябва да излъжа за тяхно добро.
– Тази беше единствената работа, с която разполагаха. Освен това парите са добри.
– Мисля, че имам доста добра представа какво става – изръмжава Брий лице в лице с Кал. Трябва да се признае за негова чест, че Кал дори не мигва.
– Нищо не става – казва той хладно, срещнал суровия поглед на Брий със също толкова пламтящи очи. – Мер избра да работи за двореца. Подписа договор за едногодишна служба и толкова.
Брий се отдръпва, сумтейки.
– Повече ми харесваше онова момче Уорън – промърморва той.
– Престани да се държиш като дете, Брий – сопвам се. При резкия ми тон мама трепва, сякаш само след три седмици е забравила как звучи гласът ми. Странно, очите ѝ плувват в сълзи. Тя започва да те забравя. Затова иска да останеш. За да не забрави.
– Мамо, не плачи – казвам и пристъпвам напред да я прегърна. Усещам я толкова слаба в обятията си, по-слаба, отколкото си спомням. Или може би просто никога не съм забелязвала колко крехка е станала.
– Не е само заради теб, скъпа, става дума за... – Премества поглед от мен към татко. В очите ѝ има болка, болка, която не разбирам. Другите не могат да понесат да я погледнат. Дори татко е забил поглед в безполезните си крака. Мрачна тежест се спуска върху къщата.
И тогава осъзнавам какво става, от какво се опитват да ме предпазят.
Гласът ми потреперва, когато проговарям и задавам въпрос, чийто отговор не искам да узнавам:
– Къде е Шейд?
Мама рухва и се присвива, едва успява да се добере до един стол до кухненската маса, преди да избухне в ридания. На Брий и Трами им е непоносимо да гледат: и двамата се извръщат. Гиза не помръдва, взира се в пода, сякаш иска да потъне в него. Никой не продумва, оставяйки единствено звукът от сълзите на майка ми и затрудненото дишане на татко да запълнят дупката, която някога брат ми заемаше. Брат ми, братът, с когото бях най-близка.
Отстъпвам назад, като в мъката си едва не пропускам едно стъпало, но Кал ме задържа, за да ме закрепи. Иска ми се да не го беше правил, искам да падна, да почувствам нещо твърдо и реално, та болката в главата ми да не е толкова силна. Ръката ми се вдига неволно към ухото и докосва трите камъчета, които са ми толкова скъпи. Третото, камъчето от Шейд, студенее при допира до кожата ми.