– Не искахме да ти съобщаваме в писмо – прошепва Гиза, като чопли шината си. – Загинал е, преди да дойде уволнението.
Поривът да поразя нещо с електричество, да излея гнева и тъгата си в една-единствена мълния от хапеща мощ никога не ми се е струвал толкова силен. Овладей го, казвам си. Не мога да повярвам, че се тревожех да не би Кал да подпали къщата; мълнията може да разрушава с такава лекота, както и пламъкът.
Гиза се бори със сълзите, заставяйки се да изрече думите:
– Опитал се да избяга. Бил екзекутиран.
Краката ми омекват и се огъват толкова бързо, че дори Кал не успява да ме улови. Не мога да чувам, не мога да виждам, мога само да чувствам. Тъга, шок, болка, усещането как целият свят се върти около мен. Крушките жужат от електричество, крещят ми толкова високо, та ми се струва, че главата ми ще се разцепи. Хладилникът припуква в ъгъла, старата му течаща батерия пулсира като умиращо сърце. Те ме дразнят, подиграват ми се, опитват се да ме накарат да се пропукам. Но аз няма. Няма.
– Мер – едва чуто прошепва Кал в ухото ми, топлите му ръце ме обгръщат, но със същия успех може да ми говори от другата страна на океана. – Мер!
Задъхвам се мъчително и тежко, опитвам се да си поема дъх. Усещам бузите си мокри, макар че не помня да съм плакала. Екзекутиран. Кръвта кипва под кожата ми. Това е лъжа. Не е побягнал. Той беше в Гвардията. И те са разбрали. Убили са го заради това. Погубили са го.
Никога не съм познавала такъв гняв. Не и когато момчетата заминаха, нито когато Килорн дойде при мен. Нито дори когато счупиха ръката на Гиза.
Оглушителен вой се разнася из къщата, когато хладилникът, крушките и инсталацията в стените превключват на висока мощност. Електричеството забръмчава, кара ме да се чувствам жива, гневна и опасна. Сега създавам енергията, като тласкам собствената си енергия из къщата точно както ме научи Джулиан.
Кал изкрещява, докато ме разтърсва, опитва се някак да ме накара да го чуя. Но не може. Силата е в мен и не искам да я пусна. Чувството е по-хубаво от болката.
Дъжд от стъкло се посипва по нас, когато крушките експлодират, пукайки като царевични зърна върху тиган. Пук! Пук! Пук! Звукът почти удавя писъка на мама.
Някой ме издърпва на крака с груба сила. Ръцете му улавят лицето ми, удържат ме неподвижна, докато ми говори. Не за да ме утешава, не за да ми съчувства, а за да ме стресне и да ме изтръгне от това състояние. Бих познала този глас навсякъде.
– Мер, овладей се!
Вдигам поглед и виждам ясни зелени очи и лице, пълно с тревога.
– Килорн.
– Знаех си, че в крайна сметка ще се дотътриш обратно – промърморва той. – Внимавай.
Допирът на ръцете му върху кожата ми е груб, но успокояващ. Връща ме към действителността в един свят, където брат ми е мъртъв. Последната оцеляла електрическа крушка се полюшва над нас, едва осветявайки стаята и зашеметеното ми семейство.
Но това не е единственото нещо, което осветява тъмнината.
Около ръцете ми танцуват пурпурно-бели искри, отслабващи с всеки изминал миг, но ясни като бял ден. Моите мълнии. Няма да успея да се измъкна с лъжа от това.
Килорн ме дръпва към един стол, от объркването лицето му е като буреносен облак. Другите само гледат и със спазъм на тъга осъзнавам, че са изплашени. Килорн обаче изобщо не е изплашен, а разгневен.
– Какво ти направиха? – промърморва той, ръцете му са на сантиметри от моите. Искрите изчезват напълно, оставят само кожа и треперещи пръсти.
– Не са направили нищо. – Иска ми се вината за това да беше тяхна. Иска ми се да можех да припиша вината за това на някой друг. Поглеждам над главата на Килорн и срещам погледа на Кал. Нещо се отприщва в него и той кимва, предавайки без думи: Не се налага да лъжа за това.
– Това е същността ми.
Изражението на Килорн става още по-намръщено.
– Нима си една от тях? – Никога не съм чувала толкова много гняв, толкова много отвращение, вкарани в едно-единствено изречение. От него ми се приисква да умра. – Такава ли си?
Мама се съвзема първа и без искрица страх хваща ръката ми:
– Мер е моя дъщеря, Килорн – казва тя, като го фиксира с плашещ поглед, на какъвто не съм знаела, че е способна. – Всички знаем това.
Семейството ми промърморва в знак на съгласие, застава на моя страна, но Килорн не е убеден. Взира се в мен, все едно съм непозната, сякаш не сме се познавали цял живот.
– Дай ми нож и ще уредя веднага този въпрос – казвам, гледайки го гневно в отговор. – Ще ти покажа какъв цвят има кръвта ми.