Това го поуспокоява и той се дръпва назад:
– Аз просто... не разбирам.
Значи ставаме двама.
– Мисля, че съм на същото мнение като Килорн по този въпрос. Знаем коя си, Мер, но... – Брий се запъва, търси подходящите думи. Никога не го е бивало с думите. – Как?
Нямам почти никаква представа какво да кажа, но полагам всички усилия да обясня. Отново болезнено си давам сметка за присъствието на Кал, застанал над мен, винаги слушащ, затова пропускам Гвардията и откритията на Джулиан, за да изложа събитията от последните три седмици възможно най-просто и ясно. Как се преструвам, че съм Сребърна, фактът, че съм сгодена за принц, това как се уча да се контролирам – звучи абсурдно, но те слушат внимателно.
– Не знаем как или защо, а единствено че това е налице – завършвам, като протягам другата си длан. Не пропускам да забележа, че Трами трепва и се отдръпва. – Може никога да не разберем какво означава това.
Ръката на мама стиска по-силно моята в демонстрация на подкрепа. Малката утеха ми се отразява чудодейно. Все още съм ядосана, все още съкрушително тъжна, но нуждата да унищожа нещо избледнява. Възвръщам си някакво подобие на контрол – достатъчно, за да се овладея.
– Мисля, че това е истинско чудо – промърморва тя, насилвайки се да се усмихне заради мен. – Винаги сме искали нещо по-добро за вас, а сега го получаваме. Брий и Трами са в безопасност, на Гиза няма да ѝ се налага да се тревожи, можем да живеем щастливо, а ти – просълзените ѝ очи срещат моите, – ти, скъпа моя, ще бъдеш специална. Какво повече може да иска една майка?
Ще ми се думите ѝ да бяха верни, но въпреки това кимвам, усмихвам се заради майка си и семейството си. Ставам по-добра в лъжите, а те, изглежда, ми вярват. Но не и Килорн. Той все още кипи, опитвайки се да удържи нов изблик.
– Какъв е той, принцът? – любопитства мама. – Мейвън?
Опасен терен. Чувствам как Кал слуша, чака да чуе какво имам да кажа за по-малкия му брат. Какво мога да кажа? Че той е мил, че започвам да го харесвам? Че все още не знам дали мога да му имам доверие? Или по-лошо, че никога повече не мога да се доверя на когото и да било?
– Не е какъвто очаквах.
Гиза забелязва смущението ми и се обръща към Кал:
– Е, кой е това, телохранителят ти ли? – казва тя, сменяйки темата с невероятна лекота.
– Да – отговаря Кал вместо мен. Знае, че не искам да лъжа семейството си, не повече, отколкото се налага. – И съжалявам, но скоро трябва да тръгваме.
Думите му са като нож, който се завърта в рана, но се налага да им се подчиня:
– Да.
Мама стои с мен и държи ръката ми толкова здраво, та се страхувам, че може да се счупи.
– Ние няма да кажем нищо, разбира се.
– Нито дума – съгласява се татко. Братята и сестра ми също кимват, заклевайки се да пазят мълчание.
Но лицето на Килорн посърва в мрачна намръщена гримаса. По някаква причина той ужасно се е разгневил, а аз не мога да проумея защо дори от това да зависи животът ми. Но аз също съм ядосана. Смъртта на Шейд още ми тежи като ужасен камък.
– Килорн?
– Да, няма да говоря – процежда той. Преди да успея да го спра, става от стола си и изфучава навън като вихър, който завърта шеметно въздуха. Вратата се затръшва зад него и разтърсва стените. Свикнала съм с емоциите на Килорн, с редките му моменти на отчаяние, но тази проява на ярост от негова страна е нещо ново. Не знам как да се справя с нея.
Докосването на сестра ми ме връща в реалността, напомняйки ми, че се сбогуваме.
– Това е дар – прошепва тя в ухото ми. – Не го пропилявай.
– Ще се върнеш, нали? – казва Брий и Гиза се отдръпва. За първи път, откакто тръгна на война, виждам страх в очите му. – Сега си принцеса, имаш право да създаваш правилата.
Ще ми се.
С Кал се споглеждаме, разбираме се без думи. От здраво стиснатата му уста и мрачното изражение в очите му се досещам какъв би трябвало да бъде отговорът ми.
– Ще се опитам – прошепвам с пресекващ глас. Още една лъжа не може да навреди.
Когато стигаме покрайнините на Подпорите, прощалните думи на Гиза още витаят в ума ми. В очите ѝ нямаше обвинение, макар че ѝ отнех всичко. Последните ѝ думи отекват по вятъра, удавяйки всичко друго. Не го пропилявай.
– Съжалявам за брат ти – изтърсва Кал. – Не знаех, че той...
– ...е вече мъртъв? – Екзекутиран за дезертьорство. Още една лъжа. Гневът се надига отново и дори не искам да го овладея. Но какво мога да направя по въпроса? Какво мога да направя, за да отмъстя за брат си или дори да се опитам да спася другите?