Възлестата му ръка посяга към моята и за пръв път забелязвам около китката му татуировка: червена лента. Като онези, които ни карат да носим. Само че сега той носи своята завинаги. Тя е част от него като кръвта във вените ни.
– С нас ли си, Мер Бароу? – казва той, ръката му се сключва върху моята. Още война, още смърт, каза Кал. Но има вероятност да греши. Има вероятност да променим това.
Пръстите ми се затягат, докато продължавам да държа ръката на Уил. Мога да почувствам тежестта в постъпката си, важността зад нея.
– С вас съм.
– Ще изгреем – прошепва той в един глас с Тристан. Спомням си думите и ги казвам заедно с тях. – Червени като зората.
На потрепващата светлина от свещта сенките ни изглеждат като чудовища по стените.
Когато се присъединявам отново към Кал в покрайнините на града, се чувствам някак по-лека, изпълнена със смелост от решението си и перспективата за онова, което предстои. Кал върви редом с мен, като от време на време хвърля поглед през рамо, но не казва нищо. Докато аз щях да настоявам и подпитвам и насила да изтръгна отговор от някого, Кал е точно обратното. Може би това е военна тактика, която е усвоил в някоя от книгите си: остави врага да дойде при теб.
Защото сега съм именно това. Негов враг.
Той ме озадачава също като брат си. И двамата са мили, макар да знаят, че съм Червена, макар че изобщо не е редно дори да ме виждат. Но Кал ме заведе у дома, а Мейвън беше добър към мен, искаше да помогне. Те са странни момчета.
Когато влизаме отново в гората, поведението на Кал се променя, става по-сурово и сериозно.
– Ще трябва да говоря с кралицата за промяната на разписанието ти.
– Защо?
– Ти едва не експлодира там вътре – казва той внимателно. – Ще трябва да ходиш на обучение с нас, за да се погрижим нещо такова да не се случи отново.
Джулиан ме обучава. Но дори гласчето в главата ми знае, че Джулиан не може да замести онова, през което преминават Кал, Мейвън и Еванджелин. Ако науча и половината от онова, което знаят те, кой знае от каква помощ мога да бъда на Гвардията? На паметта на Шейд?
– Е, ако това ме измъкне от уроците по Протокол, няма да откажа.
Внезапно Кал отскача от мотоциклета си. Ръцете му парят, а също толкова силна, ярка и буйна светлина гори в очите му.
– Някой ни наблюдава.
Не си правя труда да го разпитвам. Войнишкият усет на Кал е остър, но какво би могло да го заплашва тук? От какво може да се страхува в гората на едно сънливо бедно село? Село, гъмжащо от бунтовници, напомням си.
Но вместо Фарли или въоръжени революционери от листата излиза Килорн. Забравих колко е потаен, с каква лекота може да се движи през мрака.
Ръцете на Кал угасват в облаче дим.
– О, ти ли си.
Килорн откъсва очи от мен и поглежда гневно Кал. Накланя глава в снизходителен поклон:
– Извинете ме, Ваше Височество.
Вместо да се опита да отрече, Кал застава малко по-изправен: изглежда като краля, какъвто е роден да бъде. Не отвръща, а отново се заема да освободи мотоциклета си от листата. Но аз усещам върху себе си очите му, които наблюдават всяка секунда, изминаваща между Килорн и мен.
– Значи наистина ще направиш това? – пита Килорн с поглед на ранено животно. – Наистина ще си тръгнеш? За да бъдеш една от тях?
Думите са по-болезнени от плесница. Това не е избор, иска ми се да му кажа.
– Видя какво стана там вътре, какво мога да правя. Те могат да ми помогнат. – Дори аз съм изненадана с каква лекота идва лъжата. Един ден може и да успея да излъжа дори себе си, да заблудя ума си да мисли, че съм щастлива. – Аз съм там, където се предполага да бъда.
Той поклаща глава, едната му ръка ме хваща над лакътя, сякаш може да ме издърпа обратно в миналото, където тревогите ни бяха прости.
– Мястото ти е тук.
– Мер. – Кал чака търпеливо, облегнат на седалката на мотоциклета, но гласът му е твърд, предупредителен.
– Трябва да тръгвам. – Опитвам се да се провра покрай Килорн, да го зарежа, но той не ме пуска. Винаги е бил по-силен от мен. А колкото и да искам да му позволя да ме задържи, това просто е невъзможно.
– Мер, моля те...
А после ни залива пулсираща вълна от горещина като силен лъч слънчева светлина.
– Пусни я – изръмжава Кал, застанал над мен. Горещината се излъчва на вълни от него, почти диплейки въздуха. Виждам как спокойствието, което се опитва да запази, изтънява и заплашва да се разпадне.
Килорн се изсмива подигравателно в лицето му, изгарящ от желание за битка. Но той е като мен: ние сме крадци, ние сме плъхове. Знаем кога да се бием и кога да бягаме. Той неохотно се дръпва назад, пръстите му се провлачват по ръката ми. Това може да е последният път, в който се виждаме.