Въздухът изстива, но Кал не отстъпва. Аз съм годеница на брат му – трябва да ме закриля.
– Ти си се спазарила и за мен да ме спасиш от военната повинност – казва Килорн меко, най-сетне разбирайки цената, която платих. – Имаш лошия навик да се опитваш да ме спасяваш.
Едва успявам да кимна и трябва да нахлузя каската на главата си, за да скрия сълзите, които набъбват в очите ми. Вцепенено тръгвам след Кал към мотоциклета и се плъзвам на седалката зад него.
Килорн се дръпва назад и трепва, когато мотоциклетът набира скорост. После ми се усмихва самодоволно, чертите му се разкривяват в изражение, от което ми идва да го ударя с юмрук.
– Ще кажа на Фарли, че ѝ пращаш поздрави.
Мотоциклетът изръмжава като звяр, откъсва ме от Килорн, Подпорите и стария ми живот. Страхът се влива в мен като отрова, докато се вцепенявам. Но не заради себе си. Вече не. Изплашена съм за Килорн заради глупостта, която ще направи.
Ще открие Фарли. И ще се присъедини към нея.
Петнадесета глава
На следващата сутрин, когато отварям очи, виждам обвита в сенки фигура, застанала до леглото ми. Това е. Тръгнах си, наруших правилата и ще ме убият заради това.
Но не и без съпротива.
Преди фигурата да получи шанс, изхвръквам от леглото, готова да се отбранявам. Мускулите ми се напрягат, докато възхитителното жужене оживява в мен. Но вместо наемен убиец виждам червена униформа. И разпознавам жената, облечена в нея.
Уолш изглежда същата, както преди, макар че това със сигурност не важи за мен. Тя стои до метална количка, пълна с чай и хляб и какво ли не друго, което може да поискам за закуска. Както подобава на покорна прислужница, държи устата си здраво затворена, но очите ѝ горят. Втренчила се е в ръката ми, към вече твърде познатите искри, пълзящи около пръстите ми. Отърсвам ги, изтупвайки тънките нишки светлина, докато изчезват обратно в кожата ми.
– Толкова съжалявам – възкликвам, като отскачам от нея. Тя все така не продумва. – Уолш...
Но тя се заема да подрежда храната. После, за моя голяма изненада, изрича само с устни към мен пет думи. Това са думи, които започвам да помня като молитва. Или като проклятие. Надигни се. Червена като зората.
Преди да успея да реагирам, преди шокът ми да успее да се прояви, Уолш пъха в ръката ми чаша чай.
– Чакай... – Посягам към нея, но тя избягва ръката ми, навежда се в нисък поклон.
– Милейди – казва и приключва рязко разговора ни.
Пускам я, гледайки как излиза заднешком от стаята, докато не остава нищо освен ехото от неизречените ѝ думи.
Уолш също е в Гвардията.
Чашата с чай е студена в ръката ми. Странно студена.
Когато поглеждам надолу, откривам, че е пълна не с чай, а с вода. А на дъното на чашата по листче хартия се разтича мастило. Докато чета съобщението, мастилото се върти като вихър, водата го изсмуква, заличава всякаква следа, докато не остава нищо освен мъглива сива течност и парче усукана бяла хартия. Никакво доказателство за първия ми бунт.
Съобщението не е трудно за помнене. Състои се само от една дума:
Полунощ.
Това знание, че имам връзка с групата толкова наблизо, би трябвало да ме успокоява, но по някаква причина откривам, че треперя. Може би не само камерите ме наблюдават тук.
А това не е единствената бележка, която ме очаква. Новото ми разписание е на нощното шкафче, написано с влудяващо съвършения почерк на кралицата.
Разписанието ти се промени. 06.30 – Закуска / 07.00 – Обучение/ 10.00 – Протокол/ 11.30 – Обяд/ 13.00 – Протокол/ 14.00 – Уроци/ 18.00 – Вечеря. Лукас ще те придружава на всичките. Разписанието не подлежи на обсъждане. НКВ Кралица Елара.
– Значи, най-после те пратиха на обучение? – ухилва ми се Лукас: в погледа му проблясва необичайна искрица на гордост, докато ме води на първото ми занятие. – Или си се представила много добре, или много зле.
– По малко от двете.
По-скоро зле, помислям си, спомняйки си епизода ми снощи у дома. Знам, че новото разписание е дело на Кал, но не очаквах да действа толкова бързо. Честно казано, вълнувам се за обучението. Ако прилича по нещо на онова, през което видях да преминават Кал и Мейвън – специално упражняването на способностите, ще съм безнадеждно изостанала, но поне ще имам някого, с когото да говоря. А ако наистина имам късмет, Еванджелин ще е смъртно болна и прикована на легло до края на жалкия си живот.