Лукас клати глава и се хили:
– Бъди подготвена. Инструкторите са прочути със способността си да пречупват и най-силните войници. Няма да им се понрави дързостта ти.
– На мен пък не ми се нрави да ме пречупват – отвръщам рязко. – Какво представляваше твоето обучение?
– Е, аз постъпих направо в армията, когато бях на девет, така че моят опит беше малко различен – казва той: при спомена очите му потъмняват.
– Девет?- Мисълта ми се струва невъзможна. Способности или не, това не може да е вярно.
Но Лукас свива рамене, сякаш не е нищо особено:
– Фронтът е най-доброто място за обучение. Дори принцовете бяха обучавани на фронта за известно време.
– Но сега си тук – казвам. Очите ми се задържат за миг върху униформата на Лукас, върху черното и сребристото на Сигурността. – Вече не си войник.
За пръв път сухата усмивка на Лукас изчезва напълно.
– Това оставя отпечатък – признава по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Мъжете не са създадени за дълго воюване.
– А Червените? – чувам се да питам. Брий, Трами, Шейд, татко, бащата на Килорн. И хиляди други. Милиони други. – Те по-дълго ли могат да понесат войната, отколкото Сребърните?
Стигаме до вратата на залата за тренировки, преди Лукас най-сетне да отговори с малко смутено изражение:
– Така е устроен светът. Червените служат, Червените работят, Червените се бият. Това са нещата, в които ги бива. Това са създадени да правят. – Принудена съм да прехапя език, за да се въздържа да не му изкрещя: „Не всички са специални!“.
В мен кипи гняв, но не казвам и дума напреки на Лукас. Ако загубя самообладание и избухна дори пред него, това няма да бъде посрещнато благосклонно.
– Оттук мога да се справя – казвам сковано.
Той забелязва смущението ми и се намръщва леко. Когато проговаря, тонът му е нисък и бърз, сякаш не иска да го подслушат:
– Не разполагам с лукса да задавам въпроси – промърморва. Черните му очи се забиват в моите с многозначително изражение: – Нито пък ти.
Сърцето ми се свива от ужас при думите му и завоалираното им значение. Лукас знае, че в мен има нещо повече от онова, което са му казали.
– Лукас...
– Не ми влиза в работата да задавам въпроси. – Той сбърчва чело в опит да ме накара да разбера, в опит да ме предразположи. – Лейди Титанос. – Титлата звучи по-убедително от всякога, превръщайки се както в оръжие на кралицата, така и в мой щит.
Лукас няма да задава въпроси. Въпреки проницателните си очи, Сребърната си кръв, своето семейство Самос той няма да дръпне нишката, която може да разнищи съществуването ми.
– Спазвайте разписанието си, милейди. – Дръпва се назад толкова официален, колкото не съм го виждала никога. С леко движение на главата посочва към вратата, където чака Червен служител. – Ще ви взема след обучението.
– Благодаря, Лукас – е всичко, което успявам да изрека. Той ми даде много повече, отколкото може да си представи.
Служителят ми връчва еластичен черен екип с пурпурни и сребристи райета. Насочва ме към миниатюрно помещение, където се преобличам бързо, като се измъквам от обичайните си дрехи и се пъхам в гащеризона. Напомня ми за старите ми дрехи – онези, които носех у дома в Подпорите. Износен от времето и движението, но достатъчно спретнат и втален, за да не ме забавя.
Когато влизам в тренировъчната зала, болезнено си давам сметка за всички втренчени в мен погледи, да не споменавам пък и десетките камери. Усещам пода податлив и пружиниращ под краката си, омекотяващ всяка стъпка. Огромна капандура се извисява над нас, показвайки синьо лятно небе, пълно с облаци, които ме подмамват. Вити стълбища свързват няколкото нива, изсечени в стените, всяко – на различни височини с различна екипировка. Има и много прозорци, за един от които знам, че се отваря към класната стая на лейди Блонос. Нямам представа накъде водят другите или кой може да наблюдава от тях.
Би трябвало да съм нервна при мисълта да вляза в стая, пълна с тийнейджъри воини, всичките до един по-добре обучени от мен. Вместо това си мисля за непоносимата ледена висулка от кости и метал, известна като Еванджелин Самос. Едва успявам да прекося половината от пода на залата, когато тя отваря уста и започва да ръси отрова:
– Изучи ли вече Протокола? Овладя ли най-сетне изкуството да седиш с кръстосани крака? – подхвърля с подигравателна усмивка тя, като скача от уред за вдигане на тежести. Сребристата ѝ коса е прибрана в сложна плитка, която много ми се ще да отрежа, но смъртоносно острите метални ножове на кръста ѝ ме възпират. Подобно на мен, подобно на всички други тя е облечена в гащеризон, украсен с цветовете на династията ѝ. В черно и сребристо изглежда смъртоносна.