Преборвам се с порива да се озъбя на левитатора и отново започвам да подтичвам. Мейвън бяга до мен, като никога не се отдалечава на повече от крачка разстояние, и това е странно вбесяващо. Темпото ми се забързва, докато вече спринтирам и прескачам препятствия, показвайки най-добрите си възможности. Но Мейвън не е като служителите на Сигурността у дома – трудно е да го оставиш в прахта.
Докато приключим обиколките, Кал вече е единственият, който не е показал и най-малък признак на умора. Дори Еванджелин изглежда изтощена, макар че полага всички усилия да го скрие. Дъхът ми излиза на тежки задъхани изблици, но се гордея със себе си. Въпреки трудния старт успях да наваксам.
Инструктор Арвън ни оглежда за момент, очите му се задържат върху мен, преди да се обърне към левитатора.
– Мишените, ако обичаш, Тео – казва той отново със съвсем тих шепот. Като при дръпване на завеса, за да се покаже слънцето, чувствам как способностите ми нахлуват отново.
Помощникът левитатор махва с ръка и отмества плавно един участък от пода, разкривайки странното оръдие, което видях от прозореца на класната стая на Блонос. Осъзнавам, че това изобщо не е оръдие, а цилиндър. Задвижва го единствено силата на левитатора, а не някаква по-висша, непозната технология. Способностите са всичко, което притежават.
– Лейди Титанос – промърморва Арвън и аз потръпвам. – Разбрах, че имате интересна способност.
Той има предвид светкавиците, пурпурно-белите разрушителни мълнии, но умът ми неволно се насочва към онова, което Джулиан каза вчера. Аз не просто контролирам, мога да създавам. Аз съм специална.
Всички погледи се насочват към мен, но аз стисвам челюст, опитвам се със силата на волята си да се заставя да бъда силна.
– Интересна, но не и нечувана, инструкторе – казвам. – Много съм любопитна да науча за нея, сър.
– Можете да започнете сега – казва инструкторът и левитаторът зад него се напряга.
По даден знак една от топките, които служат за мишени, полита във въздуха по-бързо, отколкото смятах, че е възможно.
Овладей се, казвам си, повтаряйки думите на Джулиан. Фокусирай се.
Този път чувствам притеглянето, докато изсмуквам електричеството от въздуха – и от някъде другаде в самата мен. То се проявява в ръцете ми, оживява в блестящи малки искри. Но топката се удря в пода, преди да успея да я хвърля, искрите ѝ попиват като кръв и изчезват. Еванджелин се киска подигравателно зад мен, но когато се обръщам да я погледна свирепо, очите ми вместо това откриват Мейвън. Той кимва съвсем леко, подтиква ме да пробвам отново. А до него Кал скръства ръце с лице, потъмняло от емоция, която не мога да определя.
Нова мишена се изстрелва нагоре, преобръща се във въздуха. Сега искрите се появяват по-скоро, живи и ярки, когато мишената достига зенита си. Както преди в класната стая на Джулиан, свивам юмрук, чувствам как силата бушува в мен и хвърлям.
Мълнията описва дъга, показвайки красива разрушителна светлина, и уцелва падащата мишена отстрани. Тя се разбива под напора на силата ми, дими и пуска искри, когато се удря с трясък в пода.
Не успявам да се сдържа и се ухилвам, доволна от себе си. Зад мен Мейвън и Кал ръкопляскат, както и няколко от другите хлапета. Еванджелин и приятелите ѝ определено се въздържат – изглеждат почти обидени от победата ми.
Но инструктор Арвън не казва нищо, нито си прави труда да ме поздрави. Просто поглежда над мен към останалите от групата:
– Следващият.
Инструкторът докарва класа до изтощение, принуждава ни да изпълняваме безкрайни серии от упражнения, предназначени да усъвършенстват способностите ни. Разбира се, аз изоставам във всички, но освен това чувствам, че ставам по-добра. Когато упражнението свършва, от мен вече капе пот и всичко ме боли. Урокът с Джулиан е истинска благословия, защото ми позволява да седна и да възстановя силите си. Но дори занятието тази сутрин не може да ме изцеди напълно – наближава полунощ. Колкото по-бързо минава времето, толкова повече се доближавам до полунощ. Доближавам се до предприемането на следващата стъпка, до поемането на контрол над съдбата си.
Джулиан не забелязва смущението ми вероятно защото се е заровил до лактите в купчина прясно подвързани книги. Всяка е дебела около три сантиметра и с прегледно залепен етикет с годината, но нищо повече. Не знам какви може да са.
– Какво е това? – питам, като вдигам една. Съдържанието ѝ представлява бъркотия от списъци: имена, дати, местоположения – и причини за смърт. Повечето гласят просто „загуба на кръв“, но има също и болести, задушаване, удавяне и някои по-конкретни и ужасяващи подробности. Кръвта ми изстива във вените, когато осъзнавам какво точно чета: – Списък на загинали.