Джулиан кимва:
– Всеки един загинал, сражавайки се във Войната с езерняците.
Шейд, помислям си, чувствайки как обядът започва да се бунтува в стомаха ми. Нещо ми подсказва, че името му няма да е вписано в някой от тези списъци. Дезертьорите не заслужават честта да им бъде отделен един изписан с мастило ред. Разгневена, оставям ума си да стигне до настолната лампа, която осветява четивото ми. Електричеството в нея ме зове така познато, както собствения ми пулс. Единствено със силата на ума си го включвам и изключвам, примигващо в ритъма на нестройното биене на сърцето си.
Джулиан забелязва проблясващата светлина, присвил устни:
– Нещо не е наред ли, Мер? – пита сухо.
Нищо не е наред.
– Не ми харесва промяната в разписанието – казвам вместо това и оставям лампата на мира. Не е лъжа, но не е и истината. – Няма да можем да тренираме.
Той само свива рамене: дрехите му с цвят на пергамент се разместват при движението.Изглеждат някак по-мръсни, сякаш той се превръща в страниците от книгите си.
– Доколкото чувам, имаш нужда от повече напътствия, отколкото мога да ти дам аз.
Със стържещ звук стисвам зъби, сдъвквам думите, преди да успея да ги процедя:
– Да не би Кал да ти е казал какво стана?
– Да – отвръща Джулиан с равен тон. – И е прав. Не го обвинявай за това.
– Мога да го обвинявам за каквото искам – изсумтявам, спомнила си книгите за война и наръчниците за смърт из цялата му стая. – Същият е като всички други.
Джулиан отваря уста да каже нещо, но размисля в последния момент и се обръща отново към книгите.
– Мер, не бих нарекъл това, което правим, точно „тренировка“. Освен това изглеждаше много добра на занятието си днес.
– Видял си го? Как?
– Помолих да гледам.
– Ка...
– Няма значение – казва той, гледайки право през мен. Внезапно гласът му става мелодичен, жужащ от дълбоки успокояващи вибрации. Издишвам шумно, осъзнавам, че е прав.
– Няма значение – повтарям. Макар че не говори, ехото от гласа на Джулиан все още витае във въздуха като успокояващ бриз. – И така, върху какво ще работим днес?
Джулиан се подсмихва, развеселен от себе си:
– Мер.
Гласът му отново е нормален, обикновен и познат. Разбива звуците на ехото, изпраща ги далеч от мен като вдигащ се облак.
– Какво... какво, по дяволите, беше това?
– Предполагам, че лейди Блонос не е говорила много за Династията Джакос по време на уроците?- казва той, като все така се подсмихва самодоволно. – Изненадан съм, че никога не си питала.
Честно казано, никога не съм се чудила каква е способността на Джулиан. Все си мислех, че сигурно ще е нещо слабо, защото той не ми се струва толкова надут и важен като другите – но изглежда, че това изобщо не е вярно. Той е много по-силен и по-опасен, отколкото съм си давала сметка.
– Можеш да контролираш хората. Ти си като нея. – Мисълта, че Джулиан, човек, който е на моя страна, добър човек, може изобщо да е като кралицата, ме кара да се разтреперя.
Той приема обвинението спокойно и насочва вниманието си обратно към книгата си:
– Не, не съм. Не притежавам дори малка част от нейната сила. Или от жестокостта ѝ. – Изпуска тежка въздишка, обяснявайки: – Наричат ни певци. Или поне биха ни наричали, ако бяхме повече на брой. Аз съм последният от династията си и последният от, ами от вида си. Не мога да прониквам в умовете, не мога да контролирам мислите, не мога да говоря в главата ти. Но мога да пея – стига някой да ме чуе, стига да мога да го погледна в очите – мога да накарам човек да направи каквото пожелая.
Из тялото ми потича ужас. Дори Джулиан.
Бавно се облягам назад, обзета от желание да оставя някакво разстояние между него и себе си. Той забелязва, разбира се, но не изглежда ядосан.
– Права си да не ми се доверяваш – промърморва. – Никой ми няма доверие. Не случайно единствените ми приятели са писаните думи. Но не го правя, освен ако не съм абсолютно принуден, и никога не съм го правил злонамерено. – После изсумтява и се изсмива мрачно: – Ако наистина исках, можех да си проправя път до трона с приказки.
– Но не си.
– Не. Нито пък сестра ми, независимо какво казва някой друг.
Майката на Кал.
– Изглежда, че никой не казва нищо за нея. Не и на мен във всеки случай.
– Хората не обичат да говорят за мъртви кралици – отговаря рязко той и се извръща от мен с едно плавно движение. – Но говореха, когато беше жива. Кориан Джакос, кралицата певица. – Никога не съм виждала Джулиан такъв, нито веднъж. Обикновено е сдържан, спокоен, може би малко обсебен, но никога ядосан. Никога толкова наранен. – Не беше избрана чрез Изпитанието на кралиците, знаеш ли. Не като Елара или Еванджелин, или дори като теб. Не, Тиб се ожени за сестра ми, защото я обичаше – и тя го обичаше.