Тиб. Да наречеш Тиберий Калоре Шести, Крал на Норта, Пламък на Севера, с име, съдържащо по-малко от осем срички, ми се струва нелепо. Но някога и той е бил млад. Бил е като Кал – момче, родено да стане крал.
– Мразеха я, защото произхождахме от низша династия, защото не притежавахме сила или власт, или каквото и да е друго глупаво нещо, което тези хора почитат. – Джулиан млъква, без да довърши, все още извърнал поглед. Раменете му тежко се повдигат и спадат с всеки дъх. – А когато сестра ми стана кралица, тя заплаши да промени всичко това. Тя беше мила, състрадателна, майка, която можеше да възпита Кал да стане кралят, от който тази страна имаше нужда, за да сплоти всички ни. Крал, който нямаше да се страхува от промяната. Но това така и не се случи.
– Знам какво е да загубиш брат или сестра – промърморвам, спомняйки си Шейд. Не ми се струва реално, сякаш може би всички просто лъжат и сега той е у дома, щастлив и защитен. Но знам, че не е вярно. И някъде обезглавеното тяло на брат ми лежи като доказателство за това. – Разбрах едва снощи. Брат ми е загинал на фронта.
Джулиан най-сетне се обръща отново с безизразни очи:
– Съжалявам, Мер. Нямах представа.
– Сигурно. Армията не съобщава за екзекуциите в малките си книжки.
– Екзекутиран?
– Дезертьорство. – Думата има вкус на кръв, на лъжа. – Макар че той никога не би дезертирал.
След дълъг миг мълчание Джулиан слага ръка на рамото ми:
– Изглежда, че имаме помежду си повече общи неща, отколкото си мислиш, Мер.
– Какво искаш да кажеш?
– Те убиха и сестра ми. Тя беше пречка и беше отстранена. И... – снижава глас – ще го направят отново на всеки, на когото се наложи. Дори Кал, дори Мейвън и особено на теб.
Особено мен. Малкото мълниеносно момиче.
– Мислех, че искаш да промениш нещата, Джулиан.
– Действително искам. Но е нужно време, планиране и твърде много късмет, за да си сигурен. – Измерва ме с поглед от глава до пети, сякаш по някакъв начин знае, че вече съм направила първата стъпка по мрачна пътека. – Не искам да се втурваш презглава в това.
Твърде късно.
Шестнадесета глава
След цял ден взиране в часовника в очакване на полунощ започвам да се отчайвам. Разбира се, Фарли не може да се свърже с нас тук. Дори тя не е толкова талантлива. Но тази нощ, докато часовникът тиктака, за пръв път от Изпитанието на кралиците не чувствам нищо. Никакви камери, никакво електричество, нищо. Захранването е напълно изгаснало. Преживявала съм временни спирания на електричеството твърде много пъти, за да ги преброя, но това е различно. Това не е случайност. Това е заради мен.
Придвижвайки се бързо, нахлузвам ботушите си, сега разтъпкани от седмици носене, и се отправям към вратата. Едва съм излязла в коридора, когато чувам в ухото си Уолш, която говори тихо и бързо, докато ме дърпа през принудителната тъмнина.
– Нямаме много време – промърморва тя, като ме избутва припряно в шахтата на едно сервизно стълбище. Тъмно е като в рог, но тя знае къде отиваме, а аз ѝ имам доверие да ме отведе дотам. – Ще възстановят захранването след петнайсет минути, ако имаме късмет.
– А ако нямаме? – прошепвам в тъмнината.
Тя ме превежда припряно надолу по стълбите и отваря с рамо една врата:
– Тогава се надявам да не си твърде привързана към главата си.
До мен най-напред достига миризмата на земя, пръст и вода, изваждайки на бял свят всичките ми спомени за живота в гората. Но макар да изглежда като гора с чворести стари дървета и стотици растения, обагрени в синьо и черно от луната, отгоре се издига стъклен покрив. Оранжерията. Лъкатушещи сенки се простират по земята, една от друга по-ужасни. Във всеки тъмен ъгъл виждам офицери от Сигурността и Пазители, дебнещи да ни заловят и убият, както убиха брат ми. Но вместо техните ужасни черни или украсени с пламъци униформи няма нищо освен цветя, които цъфтят под стъкления таван от звезди.
– Извини ме, ако не направя реверанс – обажда се един глас, като изниква от редичка магнолии на бели ивици. Сините ѝ очи отразяват луната, сияят в тъмното със студен огън. Фарли притежава истински талант за театрални изпълнения.