Както и в репортажа, през лицето ѝ е преметнат червен шал, който крие чертите ѝ. Но не успява да скрие един обезобразяващ белег, който се спуска надолу по шията ѝ и изчезва под яката на ризата ѝ. Изглежда нов, едва започнал да заздравява. Доста работа е имала, откакто я видях за последно. Но пък същото се отнася и за мен.
– Фарли – казвам и накланям глава за поздрав.
Тя не кимва в отговор, но пък и не съм очаквала това от нея. Напълно делова.
– А другият? – промърморва тя. Друг ли?
– Холанд ще го доведе. Всеки момент. – Уолш звучи задъхана, дори развълнувана при мисълта за този, когото чакаме, който и да е той. Дори очите на Фарли блестят.
– Какво има? Кой друг се е включил? – Те не ми отговарят: вместо това се споглеждат. През ума ми пробягват няколко имена на слуги и кухненски прислужници, които биха подкрепили каузата.
Но човекът, който се присъединява към нас, не е слуга. Дори не е Червен.
– Мейвън.
Не знам дали да изпищя или да побягна, когато виждам годеника си да се появява от сенките. Той е принц, той е Сребърен, той е врагът и въпреки това ето го, застанал с един от водачите на Алената гвардия. Спътникът му Холанд, застаряващ Червен слуга с години служба зад гърба си, сякаш ще се пръсне от гордост.
– Казах ти, че не си сама, Мер – казва Мейвън, но не се усмихва. Едната му ръка се присвива конвулсивно отстрани до тялото му – той е кълбо от нерви. Фарли го плаши.
И виждам защо. Тя пристъпва към нас с пистолет в ръка, но е също толкова на нокти, колкото и той. Въпреки това гласът ѝ не потрепва:
– Искам да го чуя от устните ти, малки принце. Кажи ми какво си му казал – казва тя, кимвайки към Холанд.
При думите „малки принце“ Мейвън се усмихва подигравателно, устните му се присвиват с неприязън, но не ѝ се сопва.
– Искам да се включа в Гвардията – казва той с напълно убедителен тон.
Тя действа бързо, с едно и също движение вдига ударника на пистолета и се прицелва. Сърцето ми сякаш спира, когато притиска дулото към челото му, но Мейвън не трепва.
– Защо? – изсъсква тя.
– Защото този свят е несправедлив. Това, което направи баща ми, онова, което брат ми ще направи, е погрешно. – Дори с опрян в главата пистолет той успява да говори спокойно, но по врата му се стича мънистена капчица пот. Фарли не се отдръпва, докато чака по-добър отговор, и аз откривам, че правя същото.
Очите му се преместват, насочвайки се към моите, и той преглъща с усилие:
– Когато бях на дванайсет, баща ми ме изпрати на бойния фронт, за да ме закали, да ме направи като брат ми. Кал е съвършен, нали разбирате, тогава защо аз да не мога да бъда същият?
Не успявам да удържа трепването си при тези думи, разпознавайки болката в тях. Живеех в сянката на Гиза, а той е живял в тази на Кал. Знам какво представлява такъв живот.
Фарли изсумтява, почти му се присмива.
– Не ми трябват ревниви малки момчета.
– Ще ми се ревността да ме беше довела тук – промърморва Мейвън. – Прекарах три години в казармата, като следвах Кал и офицерите и генералите, гледайки как войниците се бият и умират заради война, в която никой не вярваше. Там, където Кал виждаше чест и вярност, аз виждах глупост. Виждах безсмислена загуба. Кръв от двете страни на разделителната линия, а твоите хора дадоха толкова много повече.
Спомням си книгите в стаята на Кал, тактиките и маневрите, изложени като игра. При спомена се присвивам от ужас, но следващите думи на Мейвън смразяват кръвта ми.
– Имаше едно момче само на седемнайсет, Червен от замръзналия север. Не ме познаваше по лице, за разлика от всички други, но се отнасяше с мен много добре. Държеше се с мен като с личност. Мисля, че той беше първият ми истински приятел. – Може би е трик на лунната светлина, но нещо подобно на сълзи проблясва в очите му. – Казваше се Томас и го видях как умира. Можех да го спася, но пазачите ми ме удържаха. Животът му не струвал нищо, така казаха. – После сълзите изчезват, заместени от стиснати юмруци и желязна воля. – Кал нарича това „баланса“, Сребърните над Червените. Той е добър човек и ще бъде справедлив владетел, но не смята, че промяната си струва цената – казва той. – Опитвам се да ти кажа, че не съм същият като тях, останалите. Мисля, че си струва да пожертвам живота си за твоя, и бих го дал с радост, ако това означава промяна.
Той е принц и най-лошото от всичко, син на кралицата. Преди не исках да му се доверя точно поради тази причина – заради тайните, които е запазил скрити. Или може би именно това е крил през цялото време... Собственото си сърце.