– Мислех, че искате... – започва Мейвън, но Фарли отхвърля думите с махване на ръка.
– Пускането на бомби е само начин да привлечем внимание. Получим ли го, веднъж щом вече всеки Сребърен в тази пропаднала страна гледа, имаме нужда от нещо, което да им покажем. – Изражението ѝ става пресметливо, докато ни измерва с поглед, преценявайки какъв шанс имаме срещу това, което има предвид. – Мисля, че ще свършите доста добра работа.
Гласът ми потреперва от ужас при това, което може да каже:
– Като какви?
– Лицето на нашата славна революция – казва тя гордо и отмята глава назад. Златистата ѝ коса улавя лунната светлина. За миг сякаш носи искряща корона. – Капката вода, която ще разкъса бента.
Мейвън кима пламенно.
– И така, откъде започваме?
– Е, мисля, че е време да се поучим от дяволиите на Мер.
– Какво трябва да значи това? – Не разбирам, но Мейвън с лекота проследява нишката на мисълта на Фарли.
– Баща ми прикрива други нападения на Гвардията – промърморва той, обяснявайки плана ѝ.
Умът ми се стрелва обратно към полковник Макантос и избухването ѝ по време на обяда.
– Летището, Делфи, Харбър Бей.
Мейвън кимва:
– Той ги нарече злополуки, тренировъчни упражнения, лъжи. Но когато ти пръсна искри по време на Изпитанието на кралиците, дори майка ми не можа да те омаловажи с говорене. Имаме нужда от нещо такова, нещо, което никой не може да скрие. Да покажем на света, че Алената гвардия е много опасна и много реална.
– Но това няма ли да има последствия? – Мисълта ми светкавично се стрелва обратно към метежа, към невинните хора, изтезавани и убити от безмозъчна орда. – Сребърните ще се нахвърлят върху нас, нещата ще станат по-лоши.
Фарли извръща очи, неспособна да издържи на погледа ми:
– И още хора ще се присъединят към нас. Още хора ще осъзнаят, че животът, който водим, е не какъвто трябва, и че можем да го променим. Твърде дълго си кротувахме; време е да направим жертви и да продължим напред.
– Брат ми ли беше вашата жертва? – сопвам се и усещам как гневът се разпалва в мен. – Смъртта му струваше ли си за вас?
За нейна чест трябва да се признае, че тя не се опитва да излъже:
– Шейд знаеше с какво се обвързва.
– А всички други? Ами децата и старците и всички други, които не са заявили участието си във вашата „славна революция“? Какво ще стане, щом Пазителите започнат да ги събират, за да ги накажат, когато не успеят да намерят вас?
Гласът на Мейвън е топъл и мек в ухото ми:
– Помисли за уроците си по история, Мер. На какво те е учил Джулиан?
Научи ме за смъртта. За онова, което е било преди. За войните. Но отвъд това във времето, когато нещата още можели да се променят, имало революции. Хората въставали, империите рухвали и нещата се променяли. Свободата била нещо непредсказуемо, идвала на приливи и отливи заедно с времето.
– Революцията се нуждае от искра – повтарям онова, което Джулиан често казва по време на уроците ни.
Фарли се усмихва:
– Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всеки.
Но аз все още не съм убедена: болката от загубата на Шейд, от знанието, че родителите ми са загубили дете, само ще се усили, ако направим това. Още колко като Шейд ще загинат?
Странното е, че Мейвън, а не Фарли се опитва да ме убеди.
– Кал вярва, че промяната не си струва цената – казва той. Гласът му изневерява, потрепвайки от нервност и убедителност. – А един ден той ще управлява – искаш ли да позволиш той да е бъдещето?
Поне веднъж ми е лесно да отговоря:
– Не.
Фарли кимва, доволна:
– Уолш и Холанд. – Рязко обръща глава към тях: – Казват ми, че тук ще има малко празненство.
– Балът – обажда се Мейвън.
– Невъзможна мишена – казвам рязко. – Всички ще имат телохранители, кралицата ще разбере, ако нещо се обърка...
– Няма – намесва се Мейвън, като почти изсумтява презрително при тази мисъл. – Майка ми не е всесилна, както би искала да вярваш. Дори нейните способности имат предели.
Предели? Кралицата? Дори само от мисълта умът ми започва да препуска бясно:
– Как можеш да кажеш това? Знаеш на какво е способна...
– Знам, че в разгара на бал с толкова много гласове и мисли, които се вихрят около нея, тя няма да става за нищо. А стига да не се изпречваме на пътя ѝ, да не ѝ даваме повод да рови, няма да разбере нищичко. Същото важи и за очите на Айгри. Те няма да очакват неприятности и затова няма да ги видят. – Той се обръща отново към Фарли, гръбнакът му е изопнат като стрела. – Сребърните може и да сме силни, но не сме непобедими. Това е постижимо.