Фарли кимва спокойно, усмихвайки се така, че се виждат зъбите ѝ.
– Ще влезем отново във връзка, щом нещата бъдат задвижени.
– Може ли да помоля за нещо в замяна? – избълвам, като посягам да я хвана за ръката. – Приятелят ми, онзи, заради когото се обърнах към теб преди, иска да се присъедини към Гвардията. Но не може да му позволите. Просто се постарайте да не се замесва в нищо.
Тя внимателно отделя пръстите ми от ръката си, a съжаление замъглява очите ѝ.
– Надявам се, че нямаш предвид мен.
За мой ужас един от забулените ѝ в сенки пазачи пристъпва напред. Парчето червен плат, увито около лицето му, не скрива изправените му широки рамене, нито опърпаната риза, която съм виждала хиляда пъти. Но твърдото като стомана изражение в очите му, решителността на човек, два пъти по-възрастен от него, е нещо, което изобщо не разпознавам. Килорн изглежда отдалечен от мен вече с цели години. Член на Алената гвардия до мозъка на костите си, готов да се бие и да загине за каузата. Той е Червен като зората.
– Не – прошепвам, отдръпвайки се от Фарли. Сега виждам единствено Килорн, който тича с пълна скорост към смъртта. – Знаеш какво стана с Шейд. Не можеш да направиш това.
Той отдръпва парчето плат и протяга ръце да ме прегърне, но аз отстъпвам. Усещам докосването му като предателство.
– Мер, не е нужно непрекъснато да се опитваш да ме защитиш.
– Ще го правя, щом ти не желаеш. – Как може да очаква да бъде каквото и да е друго, освен жив щит? Как може да прави това? Някъде далече до мен достига жужене, което става все по-силно с всяка секунда, но почти не забелязвам. По-съсредоточена съм да попреча на сълзите да се отронят пред Фарли, Гвардията и Мейвън.
– Килорн, моля те.
При думите ми той става мрачен, сякаш те са обида, а не молба на младо момиче.
– Ти направи избора си, а сега аз правя своя.
– Направих избора заради теб, за да те опазя – сопвам се. Удивително е колко лесно подемаме отново стария си ритъм, заяждайки се, както винаги. Но сега залогът е много по-голям. Не мога просто да го блъсна в калта и да си тръгна. – Спазарих се за теб.
– Правиш това, което смяташ, че ще ме предпази, Мер – промърморва той, гласът му е ниско ръмжене. – Така че позволи и на мен да направя каквото мога, за да те спася.
Стискам очи, оставяйки сърдечната ми болка да вземе връх. Закрилям Килорн всеки ден, откакто майка му си тръгна, откакто той едва не умря от глад на прага ми. А сега той отказва да ми позволи независимо колко опасно е станало бъдещето.
Бавно отварям отново очи.
– Прави, каквото искаш, Килорн. – Гласът ми е студен и механичен като жиците и електрическите вериги, които се опитват да се включат отново. – Скоро токът ще дойде. Добре е да се размърдаме.
Другите се задействат бързо, изчезват в оранжерията, а Уолш ме хваща за ръката. Килорн се отдръпва заднешком, следвайки другите в сенките, но очите му остават приковани върху мен.
– Мер – провиква се след мен. – Поне се сбогувай.
Но аз вече вървя с Мейвън до мен, с Уолш пред двама ни. Няма да погледна назад, не и сега, когато той предаде всичко, което някога съм правила за него.
Времето се движи бавно, когато чакаш нещо хубаво, така че, естествено, дните летят, докато балът, който очаквам с ужас, наближава. Минава цяла седмица без никакъв контакт, оставяйки Мейвън и мен в неведение, докато часовете отминават с уверена стъпка. Още обучение, още Протокол, още безсмислени обеди, които почти ме оставят просълзена. Всеки път трябва да лъжа, да възхвалявам Сребърните и да засипвам с жестоки обиди своите хора. Единствено Гвардията ме поддържа силна.
Лейди Блонос ми се кара, че съм разсеяна по време на уроците по Протокол. Сърце не ми дава да ѝ кажа, че разсеяна или не, никога няма да мога да усвоя танцовите стъпки, на които се опитва да ме научи за Прощалния бал. Независимо колко ме бива да се промъквам, в ритмичното движение съм ужасна. Междувременно обучението, от което някога се ужасявах, е отдушник за целия ми гняв и стрес, защото ми позволява да изхвърля с тичане или пръскане на искри всичко, което се опитвам да задържа в себе си.
Но точно когато най-после започвам да усвоявам нещата, атмосферата на обучението се променя драстично. Еванджелин и нейните лакеи не се заяждат с мен, а вместо това се съсредоточават внимателно върху упражненията си за загряване. Дори Мейвън изпълнява упражненията си за разтягане по-прилежно, сякаш се подготвя за нещо.
– Какво става? – питам го, като кимвам към останалите от класа. Очите ми се задържат за миг върху Кал, който в момента прави съвършени лицеви опори.