Тирана отстъпва назад и с усмивка на лицето го гледа как се бори:
– Предаваш ли се?
От устните на Мейвън се откъсва поток от мехурчета:
– Предавам се.
Водата капе от него и се изпарява обратно във въздуха под звука на аплодисменти. Провос махва отново с ръка и една от стените на арената се плъзва назад. Тирана се покланя леко, докато Мейвън излиза, тътрейки се, от кръга, нацупен и целият подгизнал.
– Предизвиквам Илейн Хейвън – казва рязко Соня Айрал – опитва се да изрече думите, преди инструкторът ни да успее да я включи в двойка с някой друг. Арвън кимва, позволява предизвикателството, а после насочва поглед към Илейн. За моя изненада тя се обръща и се отправя бавно с дебнеща походка към арената; дългата ѝ червена коса се полюшва при движението.
– Приемам предизвикателството ти – отвръща Илейн, като заема място в центъра на арената. – Надявам се да си усвоила някои нови трикове.
Соня я следва с играещи очи. Дори се засмива:
– Мислиш, че бих ти казала, ако съм?
По някакъв начин успяват да се кикотят и усмихват чак докато Илейн Хейвън изчезва напълно и сграбчва Соня за гърлото. Соня се дави, задъхва се и се мъчи да си поеме въздух, а после се извива в ръцете на невидимото момиче и се изплъзва. Двубоят им бързо се превръща в смъртоносна жестока игра на котка и невидима мишка.
Мейвън не си прави труда да гледа, ядосан на себе си заради представянето си.
– Да? – обръща се той към Кал и брат му се впуска стремглаво в приглушена лекция. Оставам с чувството, че това е нещо обичайно.
– Не притискай в ъгъла някого, по-добър от теб, това го прави по-опасен – казва той, като обвива ръка около рамото на брат си. – Не можеш да я победиш със способности, затова я побеждавай с ума си.
– Ще имам това предвид – промърморва Мейвън, като негодува срещу съвета, но все пак го приема.
– Въпреки това ставаш по-добър – промърморва Кал и потупва Мейвън по рамото. Добронамерен е, но прозвучава снизходително. Изненадана съм, че Мейвън не му се озъбва – но той е свикнал с това, както аз бях свикнала с Гиза.
– Благодаря, Кал. Мисля, че той разбира – казвам от името на Мейвън.
По-големият му брат не е глупав и приема намека намръщено. Само с един поглед назад към мен той ни оставя и застава при Еванджелин. Иска ми се да не го беше направил само за да не съм принудена да я гледам как се хили самодоволно и злорадства. Да не говорим, че усещам странното присвиване в стомаха всеки път, когато я погледне.
Щом Кал се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе, побутвам Мейвън с рамо:
– Той е прав, знаеш ли. Трябва да надхитряваш такива хора. – Пред нас Соня посяга да улови нещо, което привидно е само въздух, и го блъсва в стената. Разлитат се пръски от сребриста течност и Илейн с пърхане става отново видима със стичаща се от носа ѝ струйка кръв.
– Винаги е прав, когато става дума за арената – промърморва той, странно разстроен. – Само почакай и ще видиш.
От отсрещната страна на арената Еванджелин се усмихва на ужасната гледка. Не знам как може да гледа приятелите си да кървят на пода. Сребърните са различни, напомням си. Техните белези не са трайни. Те не помнят болката. При положение че зад кулисите ги чакат лечители, които церят повърхностни и леки рани, за тях насилието е приело нов смисъл. Счупен гръбнак, разрязан стомах – няма значение. Някой винаги ще дойде да те излекува. Те не знаят какво значи опасност или страх, или болка. Единствено гордостта им може да бъде истински наранена.
Ти си Сребърна. Ти си Марийна Титанос. Ти изпитваш наслада от това.
Очите на Кал се стрелкат между момичетата, изучавайки ги като книга или картина, вместо като движеща се маса от кръв и кости. Под черната кройка на тренировъчния си екип напряга мускули в очакване на реда си.
А когато той идва, разбирам какво има предвид Мейвън.
Инструктор Арвън изправя Кал срещу двама други – тъкача на ветрове Оливър и Сирин Макантос, момиче, което превръща кожата си в камък. Това е само подобие на равностойна битка. Макар и числено превъзхождан, Кал си играе с другите двама. Изважда ги от строя един по един, впримчвайки Оливър в огнен вихър, докато си разменя удари със Сирин. Тя прилича на жива статуя, направена по-скоро от солидна скала, отколкото от плът, но Кал е по-силен. Ударите му разцепват твърдата ѝ като камък кожа, оставят тънки като паяжина цепнатини из тялото ѝ с всеки юмручен удар. За него това е просто тренировка; почти изглежда отегчен. Слага край на мача, когато арената избухва в бушуващ ад, от който дори Мейвън се отдръпва. Докато димът и огънят се разнесат, и Оливър, и Сирин вече са се предали. Кожата им е напукана на късчета от обгорена плът, но никой от тях не надава вик.