– Трябва да има нещо, което може да направим – избълвам.
– Никой не може да направи нищо. Никой, който се е измъкнал от военна повинност, не е оживял.
Не е нужно да ми казва това. Всяка година някой се опитва да избяга. И всяка година завличат бегълците обратно до градския площад и ги бесят.
– Не. Ще измислим начин.
Дори сега той намира сила да ми се ухили:
– Ние ли?
Топлината в бузите ми избухва по-бързо от всякакъв пламък.
– Аз съм обречена на военна повинност също като теб, но и мен няма да вземат. Значи ще бягаме.
Армията винаги е била моята участ, моето наказание, зная това. Но не и неговата. Тя вече му отне твърде много.
– Никъде не можем да отидем – избъбря той, но поне спори. Поне не се предава. – Никога не бихме оцелели на север през зимата, на изток е морето, на запад – още война, югът е поразен от адска радиация, а всички места между тях гъмжат от Сребърни и служители на Сигурността.
Думите се изливат от мен като река.
– Същото е и със селото. Гъмжи от Сребърни и хора от Сигурността. А успяваме да крадем точно под носа им и да се измъкваме безнаказано. – Умът ми препуска, опитвайки се с всичка сила да намери нещо, каквото и да е, което би могло да е от полза. И тогава ме поразява като мълния: – Търговията на черния пазар, онзи, за чието поддържане ние помагаме, внася и изнася контрабандно всичко – от зърно до електрически крушки. Кой казва, че не могат да измъкват тайно и хора?
Той отваря уста, готвейки се да избълва хиляда причини, поради които това няма да проработи. Но после се усмихва. И кимва.
Не обичам да се замесвам в делата на други хора. Нямам време за това. И въпреки това ето ме тук, слушам се как изричам четири съдбовни думи:
– Остави всичко на мен.
Нещата, които не можем да продадем на обичайните собственици на магазини, трябва да носим на Уил Уисъл. Той е стар, прекалено немощен, за да работи в складовете за дървен материал, затова мете улиците денем. Нощем продава всичко, което бихте могли да поискате, от лъхащия си на плесен фургон – от кафе, което е изключително трудно за намиране, до екзотични стоки от Арчън. Бях на девет, с шепа откраднати копчета, които стисках в юмрука си, когато си опитах късмета с Уил. Той ми плати три медни пенита за тях, без да задава въпроси. Сега съм най-добрата му клиентка и вероятно причината, поради която успява да се задържи на повърхността на такова малко място. В добър ден бих могла да го нарека дори мой приятел. Минаха години, преди да открия, че Уил е част от много по-мащабна операция. Някои наричат това „подземния свят“, други – „черния пазар“, но единственото, което ме интересува, е това, което могат да правят. Имат си „ятаци“, които укриват крадени вещи, хора като Уил, навсякъде. Дори в Арчън, колкото и невъзможно да звучи това. Прекарват нелегални стоки из цялата страна. А сега съм готова да се обзаложа, че може да направят изключение и вместо това да прекарат човек.
– Категорично не.
За осем години Уил никога не ми е отказвал. Сега сбръчканият стар глупак на практика затръшва вратите на фургона си в лицето ми. Радвам се, че Килорн не дойде, за да не се налага да види как го предавам.
– Уил, моля те. Знам, че можеш да го направиш...
Той клати глава, бялата му брада се поклаща.
– Дори да можех, аз съм търговец. Хората, с които работя, не са от онези, които хвърлят време и усилия, препращайки някой беглец от място на място. Не ни е това работата.
Чувствам как единствената ми надежда, единствената надежда на Килорн се изплъзва през пръстите ми.
Уил сигурно вижда отчаянието в очите ми, защото омеква, облягайки се на вратата на фургона. Въздиша тежко и хвърля поглед назад, в тъмнината на фургона. След миг се обръща отново и с жест ме вика да вляза вътре. Следвам го с радост.
– Благодаря ти, Уил – избъбрям. – Не знаеш какво означава това за мен...
– Сядай и мълчи, момиче! – изрича висок глас.
От сенките на фургона, едва видима в мъждивата светлина на единствената синя свещ на Уил, на крака се надига една жена. Всъщност би трябвало да кажа „момиче“, защото не изглежда много по-възрастна от мен. Но е много по-висока, с излъчването на стар воин. Пистолетът на хълбока ѝ, затъкнат в червен шарф с щамповани слънца, със сигурност не е разрешено оръжие. Прекалено руса и светлокожа е, за да е от Подпорите, а като съдя от леката пот по лицето ѝ, не е свикнала с горещината или влажността. Тя е чужденка, другоземка, и при това – извън закона. Точно човекът, когото искам да видя.
Тя ми маха да се приближа до пейката, изрязана в стената на фургона, и сяда отново едва след като съм седнала аз. Уил ни следва плътно и почти рухва в едно износено кресло: очите му пробягват бързо между момичето и мен.