Ако всичко мине по план, той няма да прегърне сестра си никога повече. Еванджелин ще е изгубила брат точно като мен. Макар да познавам тази болка от личен опит, не мога да се заставя да изпитвам жал към нея. Особено не и както се е вкопчила в Кал. Изглеждат като пълни противоположности – той в простата си униформа, докато тя блести като звезда в рокля от остри шипове. Искам да я убия, искам да бъда нея. Но не мога да направя нищо по въпроса. Еванджелин и Кал не са проблемът ми тази вечер.
Когато Птолемей изчезва и преминават още хора със студени усмивки и студени думи, става по-лесно да забравя себе си. Следващите, които ни поздравяват, са Династията Айрал, водени от гъвкавите лениви движения на Ара, Пантерата. За моя изненада тя ми се покланя ниско с усмивка. Но в това има нещо странно, нещо, което ми подсказва, че знае повече, отколкото дава да се разбере. Отминава без нито дума, спестявайки ми нов разпит.
Соня е след баба си, върви подръка с друга мишена: Рейналд Айрал, нейния братовчед. Мейвън ми каза, че той е финансов съветник, гений, който осигурява средства за поддържането на армията чрез данъчни и търговски схеми. Ако той умре, умират и парите и следователно ще замре и войната. С радост ще заменя един събирач на данъци за това. Когато взема ръката ми, не мога да не забележа, че очите му са застинали, а ръцете му са меки. Тези ръце няма да докоснат моите никога повече.
Не е толкова лесно да пренебрегна полковник Макантос, когато се приближава. Белегът на лицето ѝ се откроява рязко, особено тази вечер, когато всички изглеждат толкова излъскани. Може и да не се интересува от Гвардията, но не вярва и на кралицата. Не беше готова да преглътне лъжите, с които захранваха нас, останалите.
Хватката ѝ е силна, когато се ръкува с мен; поне веднъж някой не се страхува, че ще се счупя като стъкло.
– Желая ви голямо щастие, лейди Марийна. Виждам, че той ви подхожда. – Посочва рязко с глава към Мейвън. – Не като натруфената Самос – добавя със закачлив шепот. – От нея ще излезе тъжна кралица, а от вас – щастлива принцеса, помнете ми думите.
– Запомнено – прошепвам. Успявам да се усмихна, макар че животът на полковника скоро ще приключи. Независимо колко любезности изрича, минутите ѝ са преброени.
Когато продължава към Мейвън, ръкува се с него и го кани да направи преглед на войските заедно с нея след около седмица, разбирам, че той е също толкова разстроен. След като тя си отива, ръката му се спуска към моята и я стиска окуражително. Знам, че съжалява, задето е посочил името ѝ, но подобно на Рейналд, подобно на Птолемей смъртта ѝ ще послужи за определена цел. В крайна сметка животът ѝ ще си струва всичко.
Следващата набелязана жертва идва отнякъде много по-надолу в редицата, от по-низша династия. Беликос Леролан има весела усмивка, кестенява коса и дрехи в багрите на залеза в тон с цветовете на неговата династия. За разлика от другите, които поздравих тази вечер, той ми се струва топъл и дружелюбен. Усмивката зад очите му е толкова истинска, колкото и ръкостискането му.
– За мен е удоволствие, лейди Марийна. – Той накланя глава, безупречно любезен. – С нетърпение очаквам да ви служа в продължение на много години.
Усмихвам се заради него, преструвайки се, че ще има много бъдещи години, но докато секундите се влачат, преструвката става все по-трудна за поддържане. Когато се появява съпругата му, повела две момчета близнаци, ми идва да изпищя. Едва четиригодишни и скимтящи като кученца, те се катерят по краката на баща си. Той се усмихва меко – тайна усмивка, запазена само за тях.
Дипломат, така го нарече Мейвън, посланик при нашите съюзници в Пиемонт, далече на юг. Без него връзките ни с онази страна и тяхната армия ще бъдат прерязани, принуждавайки Норта да се изправи сама срещу нашата червена зора. Той е още една жертва, която трябва да направим, още едно име, което да погубим. И е баща. Той е баща, а ние ще го убием.
– Благодаря, Беликос – казва Мейвън, като протяга ръка да се ръкува с него, стараейки се да отпрати семейство Леролан, преди да се намеся.
Опитвам се да кажа нещо, но мога да мисля единствено за бащата, когото се готвя да открадна от толкова малки деца. В дъното на ума си си спомням как Килорн плачеше, след като баща му умря. Той също беше малък.