– Бихте ли ни извинили за минута? – Гласът на Мейвън звучи далечен, когато проговаря. – Марийна все още привиква към дворцовите вълнения.
Преди да успея да хвърля поглед назад към обречения баща, Мейвън припряно ме отвежда. Няколко души ни зяпат и мога да почувствам как очите на Кал ни проследяват навън. Едва не се препъвам, но Мейвън ме крепи изправена, докато ме избутва на един балкон. Обикновено свежият въздух би ме разведрил, но се съмнявам, че нещо може да помогне сега.
– Деца. – Думите се изтръгват от мен. – Той е баща.
Мейвън ме пуска и аз се облягам тежко на парапета на балкона, но той не се отдръпва. На лунната светлина очите му приличат на лед, блестящи и гневно взрени в мен. Слага ръце от двете страни на раменете ми, хваща ме в капан и ме принуждава да слушам.
– Рейналд също е баща. Полковникът има собствени деца. Сега Птолемей е сгоден за момичето Хейвън. Всички те имат близки, всички имат някого, който ще скърби за тях. – Изрича с мъка думите: и той е също толкова раздвоен, колкото и аз. – Не можем да подбираме как да подпомогнем каузата, Мер. Длъжни сме да направим каквото можем, независимо от цената.
– Не мога да им причиня това.
– Мислиш, че аз искам да го направя? – прошепва той, лицето му е на сантиметри от моето. – Познавам всички тях и ме боли да ги предам, но трябва да се направи. Помисли си какво ще откупи техният живот, какво ще се постигне със смъртта им. Колко от твоите хора биха могли да бъдат спасени? Мислех, че разбираш!
Той се спира и стиска очи за момент. Когато се съвзема, вдига ръка към лицето ми, проследявайки очертанията на бузата ми с треперещи пръсти.
– Съжалявам, аз просто... – Гласът му пресеква. – Ти може и да не виждаш докъде ще доведе ставащото тази вечер, но аз мога. И знам, че то ще промени нещата.
– Вярвам ти – прошепвам и посягам да хвана ръката му в моята. – Просто ми се иска да не се налагаше да бъде така.
В балната зала опашката от хора намалява. Ръкостисканията и любезностите са приключили. Нощта е започнала истински.
– Но се налага, Мер. Кълна ти се, че именно това трябва да направим.
Колкото и да ме боли, колкото и силно да се присвива и да кърви сърцето ми, кимвам:
– Добре.
– Всичко наред?
За секунда гласът на Кал прозвучава странно и високо, но той прочиства гърло, докато се подава на балкона. Очите му се задържат за миг върху лицето ми:
– Готова ли си за това, Мер?
Мейвън отговаря вместо мен:
– Готова е.
Заедно се отдалечаваме от парапета, от нощта и от последната частица спокойствие, която може да имаме някога. Докато минаваме през сводестия вход, усещам съвсем леко докосване по ръката: Кал. Когато поглеждам назад, виждам, че още се взира с протегнати пръсти. Очите му са по-тъмни от всякога, кипящи от емоция, която не мога да определя. Но преди той да успее да проговори, Еванджелин се появява до него. Когато я хваща за ръката, съм принудена да откъсна очи.
Мейвън ни повежда към разчистеното място в центъра на балната зала.
– Това е трудната част – казва, опитвайки се да ме успокои.
Думите му ми действат донякъде и тръпките, които пробягват из тялото ми, намаляват.
Ние танцуваме първи – двамата принцове и техните годеници, пред всички. Поредната демонстрация на сила и мощ, излагане на показ на двете победили момичета пред всички семейства, които изгубиха. Точно сега това е последното нещо, което искам да правя, но е за каузата. Когато електронната музика, която мразя, засвирва с дрънчащ звук, осъзнавам, че поне разпознавам танца.
Мейвън изглежда шокиран, когато раздвижвам крака:
– Упражнявала си се?
С брат ти.
– Малко.
– Просто си пълна с изненади. – Той се засмива.
До нас Кал върти Еванджелин намясто. Изглеждат, както подобава на крал и кралица: царствени, студени и прекрасни. Щом очите на Кал срещат моите точно в момента, когато ръцете му се сключват около пръстите ѝ, изпитвам хиляда неща едновременно, нито едно от тях приятно. Но вместо да потъна в самосъжаление, се премествам по-близо до Мейвън. Той хвърля поглед надолу към мен с широко разтворени сини очи, докато музиката зазвучава по-силно. На няколко метра от нас Кал прави стъпките, водейки Еванджелин в същия танц, на който ме научи. Тя е много по-добра в него, изпълнена с грация и жестока красота. Отново имам чувството, че ще падна.
Въртим се по дансинга в такт с музиката, обкръжени от студени странични наблюдатели. Сега вече разпознавам лицата. Познавам династиите, цветовете, уменията, историите. От кого да се боя, кого да съжалявам. Те ни гледат с гладни очи и зная защо. Те мислят, че ние сме бъдещето – Кал и Мейвън, и Еванджелин, и дори аз. Мислят, че гледат крал и кралица, принц и принцеса. Но това е бъдеще, което не възнамерявам да позволя да се случи.