Двадесета глава
Изпищявам заедно с тях, а светлините блясват, после потрепват, после угасват.
Една минута тъмнина. Това трябва да им дам. Писъците, крясъците, паническото тичане на крака почти нарушават концентрацията ми, но се заставям да се съсредоточа. Светлините блясват ужасно, после угасват, правейки придвижването почти непосилно.
Дават възможност на приятелите ми да се измъкнат.
– В нишите! – изревава един глас и надвиква хаоса. – Бягат! – Още гласове се присъединяват към призива, макар че никои от тях не са ми познати. Но в тази лудост всички звучат различно. – Намерете ги! Спрете ги! Убийте ги!
Пазителите на площадката са насочили пушките си, докато още се появяват като неясно петно – просто сенки, които се впускат в преследване. Уолш е с тях, напомням си. Ако Уолш и други слуги са успели да вмъкнат тайно Фарли и Килорн преди, могат да ги измъкнат отново. Могат да се скрият. Могат да избягат. С тях всичко ще бъде наред.
Моята тъмнина ще ги спаси.
От тълпата изригва ярък огън, къдрейки се из въздуха като пламтяща змия. Реве над главите ни и осветява сумрачната бална зала. Потрепващи сенки багрят стените и извърнатите нагоре лица, преобразуват балната зала в кошмар от червена светлина и барут. Соня пищи наблизо, наведена над тялото на Рейналд. Пъргавата старица Ара я отскубва със сила от трупа, издърпва я далече от хаоса. Очите на Рейналд се взират изцъклено нагоре към тавана, отразявайки червената светлина.
Продължавам да удържам фронта, всеки мускул в мен е твърд и напрегнат.
Някъде близо до огъня разпознавам стражите на краля, които го извеждат припряно от стаята. Той се опитва да се бори с тях, вика и крещи, че иска да остане, но като никога те не се подчиняват на заповедите му. Елара е плътно отзад, пришпорвана от Мейвън, докато бягат от опасността. Следват ги още мнозина, нетърпеливи да се освободят от това място.
Офицери от Сигурността бягат срещу прилива, заливат стаята с викове и тропащи ботуши. Лордове и дами напират покрай мен в опит да се измъкнат, но аз мога само да стоя намясто, устоявайки възможно най-добре. Никой не се опитва да ме издърпа; никой изобщо не ме забелязва. Те се страхуват. Въпреки цялата си сила, цялата си мощ те все пак познават значението на страха. И са нужни само няколко куршума, за да предизвикат ужас в тях.
Плачеща жена се блъсва в мен и ме събаря. Приземявам се лице в лице с нечий труп и виждам белега на полковник Макантос. Струйка сребриста кръв се стича по лицето ѝ от челото към пода. Дупката от куршума е странна, заобиколена от сива, твърда като камък плът. Била е каменокожа. Била е жива достатъчно дълго, за да се опита да го спре, да се защити. Но куршумът не е можел да бъде спрян. Въпреки това тя загина.
Оттласвам се от убитата жена, но ръцете ми се плъзват през смесица от сребърна кръв и вино. От устните ми се откъсва писък в ужасяващо съчетание от безсилен гняв и скръб. Кръвта полепва по ръцете ми, сякаш знае какво съм направила. Тя е лепкава и студена и е навсякъде, опитва се да ме удави.
– Мер!
Силни ръце ме дърпат по пода, изтръгвайки ме от жената, която оставих да умре.
– Мер, моля те... – изрича умолително гласът, но не знам за какво ме моли.
С рев на безсилен гняв изгубвам битката. Лампите светват отново и разкриват военна зона от коприна и смърт. Когато се опитвам да се изправя тромаво на крака, да се уверя, че работата наистина е свършена, една ръка ме бута обратно надолу.
Изричам думите, които трябва да кажа, продължавам да играя собствената си роля във всичко това:
– Съжалявам... светлините... не мога... – Над главите ни светлините потрепват отново.
Кал едва ме чува и се свлича на колене до мен.
– Къде си улучена? – изревава, преглеждайки ме така, както знам, че е обучен. Пръстите му опипват ръцете и краката ми, търсят рана, източника на толкова много кръв.
Гласът ми звучи странно. Тих. Сломен.
– Добре съм. – Той отново не ме чува. – Кал, добре съм.
Облекчение залива лицето му и за секунда си помислям, че може би ще ме целуне отново. Но той се опомня по-бързо от мен:
– Сигурна ли си?
Предпазливо повдигам покрит със сребристи петна ръкав:
– Как може това да е мое?
Кръвта ми не е такава на цвят. Знаеш това.
Той кимва:
– Разбира се – прошепва. – Аз просто... видях те на земята и си помислих... – Думите му заглъхват, заместени от ужасна тъга в очите му. Но тя избледнява бързо, преобразява се в решителност. – Лукас! Измъкни я оттук!