– Кал тръгна след стрелците. Взе със себе си отряд Пазители. – Споменът за него, мрачен и гневен като пламък, ме плаши. – А после балната зала експлодира. Не знам колко души бяха още... още там.
– Имаше ли нещо друго, скъпи? – Изречено от Елара, нежното обръщение е като електрошок. Тя изглежда по-бледа от всякога, дъхът ѝ излиза на плитки задъхани изблици. Страхува се. – Нещо, което да си спомняш?
– Имаше знаме, прикрепено към копие. Това беше дело на Алената гвардия.
– Така ли? – казва тя, повдигайки вежда. Устоявам на порива да се отдръпна, да побягна от нея и нейните шепоти. Всеки миг очаквам да почувствам как се плъзва в ума ми, за да измъкне истината.
Вместо това обаче Елара откъсва очи и се нахвърля на краля:
– Виждаш ли какво направи? – Устната ѝ се присвива над зъбите. На светлината те приличат на проблясващи змийски зъби.
– Аз ли? Ти нарече членовете на Гвардията нищожни и слаби, ти излъга народа ни – озъбва ѝ се в отговор Тиберий. – Твоите действия ни отслабиха срещу опасността, не моите.
– А ако се беше погрижил за всичко, когато имаше шанс, когато те наистина бяха нищожни и слаби, това никога нямаше да се случи!
Те се дърлят като прегладнели кучета, всяко от които се опитва да отхапе по-голяма хапка.
– Елара, тогава те не бяха терористи. Не можех да изпращам на вятъра войниците и офицерите си да преследват шепа Червени, които пишат памфлети. Те не причиняваха вреда.
Елара бавно посочва към тавана:
– Това на никаква вреда ли не ти прилича? – Той няма какво да ѝ отговори и тя се усмихва самодоволно, наслаждавайки се, че е спечелила спора. – Един ден вие, мъжете, ще се научите да внимавате, и целият свят ще затрепери. Те са истинска болест, на която ти позволи да властва над нас. И е време да унищожим тази зараза в зародиш.
Тя става от стола си и се овладява:
– Те са Червени дяволи и сигурно имат съюзници зад стените на собствения ни дворец. – Полагам всички усилия да не помръдвам, забила очи в пода. – Мисля, че ще си разменя някоя и друга дума с прислугата. Офицер Самос, ако обичате?
Той скача и застава мирно, отваряйки ѝ сводестата врата. Тя изфучава навън, следвана от двама Пазители, като ураган от ярост. Лукас я придружава, отваря тежките врати една след друга, всяка се затръшва с трясък все по-далече и по-далече. Не искам да знам какво ще причини кралицата на слугите, но знам, че ще боли, и знам какво ще открие тя – нищо. Уолш и Холанд избягаха с Фарли според плана ни. Знаеха, че след бала ще бъде твърде опасно за тях – и бяха прави.
Плътният метал се затваря за няколко мига само за да се разтвори широко отново. Направлява го друг магнитрон: Еванджелин. Изглежда ужасно в бална рокля, изпокъсани бижута и стиснати зъби. Най-ужасно от всичко изглеждат очите ѝ, подивели и мокри и със стичащ се от тях черен грим. Птолемей. Тя плаче за мъртвия си брат. Макар да си казвам, че не ме е грижа, се налага да устоя на порива да протегна ръка и да я утеша. Но той отминава веднага щом спътникът ѝ влиза в бункера след нея.
По кожата му има дим и сажди, цапащи чистата му някога униформа. Обикновено щях да се обезпокоя от рязкото, изпълнено с омраза изражение в очите на Кал, но нещо друго всява страх в костите ми. Кръв на петна покрива черната му униформа и капе по ръцете му. Не е сребриста. А червена. Кръвта е червена.
– Мер – казва ми той, но цялата му топлота е изчезнала. – Ела с мен. Веднага.
Думите му са насочени към мен, но всички го следват, провирайки се из коридорите, докато той ни води към килиите. Сърцето ми блъска като чук в гърдите, заплашва да експлодира и да изхвръкне от тялото ми. Не и Килорн. Който и да е, само не и той. Мейвън не сваля ръка от рамото ми, притиска ме до себе си. Отначало си мисля, че ме утешава, но после той ме дръпва назад: опитва се да ми попречи да хукна напред.
– Трябваше да го убиеш намясто – казва Еванджелин на Кал. Пръстите ѝ чоплят червената кръв по ризата му. – Не бих оставила Червения дявол жив.
Него. Зъбите ми захапват устните, за да задържат устата ми затворена, за да не кажа нещо глупаво. Ръката на Мейвън се затяга като хищен нокът върху рамото ми и усещам как пулсът му се забързва. Това може да е краят на играта ни. Елара ще се върне и ще разрие мозъците им, тършувайки из отломките, за да открие колко дълбоко стига техният заговор.
Стъпалата към килиите са същите, но ми се струват по-дълги, простиращи се надолу в най-дълбоките части на Двореца. Тъмницата се издига да ни посрещне и поне шестима Пазители стоят на пост. Ледена тръпка пробягва през костите ми, но не се разтрепервам. Почти не мога да помръдна.