В килията стоят четири фигури, всяка – окървавена и насинена. Въпреки мъждивата светлина разпознавам всички. Окото на Уолш е затворено от оток, но тя изглежда добре. За разлика от Тристан, облягащ се на стената, за да не отпуска тежестта на тялото си върху окървавения си крак. Раната е обвита с набързо направена превръзка – както изглежда, парче плат, откъснато от ризата на Килорн. Килорн изглежда невредим за мое огромно облекчение. С една ръка крепи Фарли, оставяйки я да се облегне на него. Ключицата ѝ е разместена, едната ѝ ръка виси под странен ъгъл. Това обаче не ѝ пречи да ни се усмихне подигравателно. Дори се изплюва през решетките – смесица от кръв и слюнка, която се приземява в краката на Еванджелин.
– Изтръгнете ѝ езика заради това – изръмжава Еванджелин и се втурва към решетките. Спира като закована, едната ѝ ръка се стоварва върху метала. Макар че може да го изтръгне само с мисъл, унищожавайки килията и хората вътре, тя се възпира.
Фарли устоява на погледа ѝ и дори не мигва при този изблик. Ако това е краят ѝ, със сигурност ще си отиде с високо вдигната глава.
– Малко жестоко за една принцеса.
Преди Еванджелин да успее да изгуби самообладание, Кал я дръпва назад от решетките. Бавно вдига ръка и посочва:
– Ти.
С ужасно присвиване в стомаха осъзнавам, че сочи към Килорн. Едно мускулче потрепва на бузата на Килорн, но той не вдига очи от пода.
Кал го помни. От нощта, в която ме заведе у дома.
– Мер, обясни това.
Отварям уста и се надявам, че от нея ще изпадне някаква фантастична лъжа, но не излиза нищо.
Погледът на Кал потъмнява:
– Той е твой приятел. Обясни това.
Евнджелин ахва и насочва гнева си към мен:
– Ти си го довела тук! – изпищява тя пронизително, скачайки върху мен. – Ти си направила това?!
– Не съм направила нищо – пелтеча, но чувствам как всички очи в стаята са приковани върху мен. – Искам да кажа, че наистина му намерих работа тук. Той работеше в складовете за дървен материал и това е тежка работа, убийствена работа... – Лъжите се сипят от мен, всяка – по-бърза от предишната. – Той е... беше мой приятел там, в селото. Просто исках да се уверя, че е добре. Намерих му работа като прислужник точно както... – Очите ми се насочват към Кал. И двамата си спомняме нощта, когато се срещнахме за пръв път, и деня, който последва. – Мислех си, че му помагам.
Мейвън пристъпва към килията, гледайки приятелите ни така, сякаш ги вижда за пръв път. Посочва червените им униформи:
– Изглежда, че са само слуги.
– Щях да кажа същото, само че ги открихме да се опитват да се измъкнат през една канализационна тръба – отвръща рязко Кал. – Отне ни доста време да ги изкараме.
– Това ли са всичките? – пита крал Тиберий, като надзърта през решетките на килията.
Кал поклаща глава:
– Пред тях имаше още, но стигнаха до реката. Не знам колко.
– Е, нека да открием – казва Еванджелин с повдигнати вежди. – Повикайте кралицата. А междувременно... – Тя се обръща с лице към краля. Под брадата си той се ухилва леко и кимва.
Не е нужно да питам, за да знам за какво си мислят. Изтезания.
Четиримата пленници запазват самообладание, дори не трепват. Челюстта на Мейвън се движи ожесточено, докато се опитва да измисли изход от това, но знае, че такъв няма. Всъщност това може би е повече, отколкото можем да се надяваме. Ако успеят да излъжат. Но как можем да поискаме от тях да го направят? Как можем да слушаме писъците им, докато ние не губим кураж?
Изглежда, Килорн има отговор за мен. Дори на това ужасно място зелените му очи успяват да блеснат. Ще излъжа заради теб.
– Кал, оставям честта на теб – казва кралят, като отпуска длан върху рамото на сина си. Мога само да се взирам, умолявайки с широко разтворени очи Кал да не направи каквото иска баща му.
Той хвърля поглед към мен веднъж, сякаш по някакъв начин това може да мине за извинение. После се обръща към една жена Пазител, по-ниска от другите. Очите ѝ искрят в сиво-бяло зад маската ѝ.
– Пазител Глиакон, необходим ми е лед.
Представа нямам какво значи това, но Еванджелин се изкикотва:
– Добър избор.
– Не е нужно да виждаш това – промърморва Мейвън и се опитва да ме издърпа. Но не мога да оставя Килорн. Не и сега. Гневно отръсквам Мейвън от себе си, все още приковала очи върху приятеля си.
– Нека остане – казва злорадо Еванджелин, наслаждавайки се на страданието ми. – Това ще я научи какво е да се отнася с Червените като с приятели. – Обръща се отново към килията и разтваря решетките с махване на ръка. Посочва с единия си блед пръст: – Започнете с нея. Тя трябва да бъде пречупена.