— Други?
— Ами оня радикал, с когото се влачеше. Не ми се струва да е измъкнала много пари от него.
— Какъв радикал?
— Пристигна по време на стачката… Казва се Куинт.
— Значи и той е бил в нейния списък?
— Предполага се, че затова остана тук след стачката.
— Значи е все още актуален, а?
— Не. Тя ми каза, че се страхувала от него. Заплашил я, че ще я убие.
— Изглежда, че по едно или друго време всеки е бил в ръцете й — отбелязах аз.
— Всеки, когото тя си пожелаеше — каза той и при това сериозно.
— Доналд Уилсън ли беше последният? — запитах аз.
— Не зная — отвърна той. — Никога не съм чувал нещо за тях двамата; не съм и виждал. Шефът на полицията ни накара да потърсим някои предишни негови чекове, издадени на нейно име, но не открихме нищо. Никой не може да си спомни да е виждал подобен чек.
— Кой беше последният й клиент, доколкото ти е известно?
— Напоследък я виждах доста често с едно момче на име Талер. Той притежава няколко игрални дома в града. Викат му Шепота. Вероятно сте чули за него.
В осем и половина оставих младия Олбъри и се запътих към Миньорския хотел на Форест Стрийт. Малко преди хотела срещнах Бил Куинт.
— Здравей! — рекох го аз. — Бях тръгнал към теб. Той спря пред мен, изгледа ме от горе до долу и изръмжа:
— Значи ти си фанте.
— Чиста фантазия — оплаках се аз. — Да измина целия този път, за да те видя, а ти обиждаш.
— За какво ще питаш сега?
— За Доналд Уилсън. Ти го познаваше, нали?
— Познавах го.
— Добре ли?
— Не.
— Какво ти беше мнението за него?
Той присви сивите си устни и като издуха въздуха през тях, издаде звук, сякаш раздираше парцал:
— Мръсен либерал.
— Познаваш ли Дайна Бранд? — запитах аз.
— Познавам я. — Вратът му стана по-къс и дебел отпреди.
— Мислиш ли, че тя е убила Уилсън?
— Разбира се. Получи си го.
— Значи не мислиш така?
— По дяволите, мисля — отвърна той, — че двамата с нея го извършихме. Имаш ли други въпроси?
— Да, но ще си запазя силите. А и ти само лъжеш. Върнах се на Бродуей, намерих такси и казах на шофьора да ме заведе на Хърикейн Стрийт № 1232.
ХЪРИКЕЙН СТРИЙТ
Крайната ми цел беше една сива дървена къща. Позвъних, вратата ми отвори слаб мъж с уморено лице, напълно лишено от цвят, с изключение на двете червени петна с големина на половиндоларова монета, избили на скулите му. Това, помислих си аз, е охтичавият Дан Ролф.
— Бих желал да видя мис Бранд — казах аз.
— Какво име да й съобщя? — Гласът бе на болен и образован човек.
— Името няма да й подскаже нищо. Искам да я видя във връзка със смъртта на Уилсън.
Погледна ме със спокойни, уморени тъмни очи:
— Да?
— Аз съм от клона на детективското бюро „Континентъл“ в Сан Франциско. Интересуваме се от убийството.
— Много мило от ваша страна — иронично отбеляза той. — Влезте.
Влязох в една стая на долния етаж, където млада жена седеше край маса, отрупана с вестници. Някои от тях бяха служебни финансови бюлетини; имаше борсови прогнози и един фиш от наддавания в конни състезания.
Стаята бе задръстена и в безпорядък. В нея имаше твърде много мебели и сякаш нито един не бе на мястото си.
— Дайна — представи ме охтичавият, — този джентълмен е дошъл от Сан Франциско като представител на детективското бюро „Континентъл“, за да разследва кончината на мистър Доналд Уилсън.
Младата жена се изправи, отритна няколко препречващи пътя й вестници и се приближи към мен с протегната ръка.
Беше с четири-пет сантиметра по-висока от мен, което означаваше метър и седемдесет и пет. Имаше широки рамене, богат бюст, закръглен ханш и едри мускулести крака. Ръката, която ми подаде, бе мека, топла и силна. Лицето й — на двадесет и пет годишно момиче — показваше явни признаци на износване. Тънки линийки пресичаха ъгълчетата на голямата й, зряла уста. Едва доловими бръчки бяха започнали да образуват мрежа около очите й, обрамчени с гъсти мигли. Това бяха големи очи, сини и леко зачервени.
Острата й кестенява коса се нуждаеше от подстригване и бе разделена накриво. Едната половина от горната й устна бе по-високо начервена от другата. Роклята беше виненочервена — цвят, особено неподходящ за нея — и зееше отстрани на места, където тя не си беше направила труд да закопчее копчетата или пък те се бяха откопчали. На левия й чорап, отпред, се спускаше бримка.
Това бе самата Дайна Бранд, която според чутото обираше каймака на мъжкото съсловие в Пойзънвил.