Обещах и го последвах до спалнята на стареца.
Старият Илайхю си беше в леглото, както и предишния път, но сега на завивките, близо до розовата му ръка, лежеше черен пистолет.
В момента, в който се появих, той вдигна глава от възглавницата, седна в леглото и излая:
— Имаш ли толкова смелост, колкото е нахалството ти?
Лицето му имаше нездрав тъмночервен цвят. Влажността бе изчезнала от очите му. Те бяха жестоки и пламтящи.
Оставих въпроса му да почака, докато разглеждах трупа на пода между вратата и леглото.
Нисък набит мъж, облечен в кафяво, лежеше по гръб и се блещеше в тавана с мъртви очи изпод козирката на сив каскет. Част от челюстта му липсваше. Брадичката му се бе килнала на една страна и разкриваше дупката във врата му от другия куршум, минал през връзката и яката. Едната му ръка бе извита под него. Другата стискаше палка, голяма колкото бутилка за мляко, с тежка топка в края. Имаше много кръв.
Вдигнах поглед от тази гадост към стареца. Хилеше се злобно и идиотски.
— Ти си голям оратор — рече той. — Това ми е известно. Перчиш се, но на думи. А друго имаш ли? Смелостта ти равна ли е на безочието ти? Или единственото нещо, което можеш, са приказките?
Излишни бяха усилията да се разбера със стареца. Погледнах го намръщено и му припомних:
— Не ти ли казах да не ме притесняваш, докато не решиш да говориш разумно за разнообразие?
— Вярно, момчето ми. — В гласа му се долавяше някакво глупаво задоволство. — И ще ти го говоря твойто разумно. Искам човек, който да изчисти тази кочина Пойзънвил наместо мен; да разгони всички плъхове — малки и големи. Това е работа за мъж. Ти мъж ли си?
— Какъв смисъл има да поетизираме? — Измърморих аз. — Ако имаш някаква относително почтена работа по моята специалност и ако желаеш да платиш прилично, може и да се захвана. Но тези глупости за плъхове и кочини не означават абсолютно нищо за мен.
— Добре. Искам Пърсънвил да бъде изчистен от всички крадци и мошеници. Ясно ли се изразявам?
— Тази сутрин не го искаше — отбелязах аз. — Защо го искаш сега?
Последва обстоятелствено и сквернословно обяснение, предложено на висок и свиреп тон. Същността му бе, че той построил Пърсънвил тухла по тухла със собствените си ръце и щял или да го запази, или да го изтрие от лицето на земята. Никой не бил в състояние да го заплашва в собствения му град, независимо кой е гой. Бил оставил всички на мира, но щом те се опитват да му казват на него, на Илайхю Уилсън, какво трябва и какво не трябва да прави, щял да им покаже кой е той. И както посочи към трупа, приключи речта си с гордост:
— Това ще им покаже, че все още има жило в стареца. Съжалявах, че не съм трезвен. Палячовщината му ме озадачи. Не можех да схвана какво се крие зад нея.
— Твоите приятелчета ли са го изпратили? — запитах аз, като кимнах към убития.
— Разговарях с него само чрез това — отвърна той и потупа намиращия се до него пистолет, — но предполагам, че те са го сторили.
— Какво се случи?
— Беше много просто. Чух да се отваря вратата, светнах лампата и го видях. Застрелях го и ето ти го сега.
— По кое време?
— Беше около един-часа.
— И го остави да лежи тук през цялото това време?
— Много правилно. — Старецът се изсмя грубо и отново започна да ругае. — Нима ти се повдига, като видиш мъртвец? Или може би се страхуваш от духа му?
Изсмях се. Сега вече разбрах. Старецът бе изплашен до смърт. Зад палячовщината му се криеше страх. Ето защо се перчеше и не позволяваше да изнесат трупа. Искаше да лежи там, за да го гледа и да прогонва паниката си — очевидно доказателство за способността му да се отбранява. Сега вече знаех къде съм.
— Наистина ли искаше да видиш града изчистен? — запитах аз.
— Казах и повтарям, че искам.
— Трябва ми пълна свобода на действие, без никакви пристрастия и протекции. Ще върша работата така, както аз намеря за добре. Трябва да получа и десет хиляди долара предварително.
— Десет хиляди долара! Защо, по дяволите, трябва да дам такава сума на човек, когото не познавам? Човек, който не върши друго, освен да говори.
— Бъди сериозен. Когато казвам „аз“, имам пред вид „Континентъл“. Тях ги познаваш.
— Правилно. И те ме познават. И трябва да знаят, че съм в състояние…
— Идеята е друга. Хората, които искаш да бъдат пратени в чистилището, до вчера бяха твои приятели. Може утре отново да ти станат приятели. Това не ме засяга. Няма да разигравам твоите политически интриги. Наемам се с тази работа, но не за да ти помогна да ги вкараш в правия път…, след което да се откажеш от първоначалната си идея. Ако искаш работа да се върши, ще броиш достатъчно пари, за да я доведем до край. Каквото остане, ще ти бъде върнато. И така, налице ще имаме една завършена работа или нищо. Това е начинът. Приемаш или се отказваш?