— По дяволите, по-добре да се откажа — изрева той.
Остави ме да стигна до средата на стълбите, преди да ме извика обратно.
— Аз съм стар човек — оплака се той. — Ако бях с десет години по-млад… — Хвърли ми кръвнишки поглед и процеди през зъби: — Ще получиш проклетия си чек.
— И пълномощия да действувам така, както аз си знам?
— Да.
— Сега трябва да приключим. Къде е секретарят ти?
Уилсън натисна едно копче на нощното си шкафче и мълчаливият секретар се появи оттам, където се криеше.
— Мистър Уилсън иска да напише чек за десет хиляди долара на детективското бюро „Континентъл“ и да упълномощи клона в Сан Франциско да използува десетте хиляди долара за разследване на престъпността и политическата корупция в Пърсънвил. В писмото трябва ясно да се упомене, че Бюрото ще води разследването така, както намери за добре.
Секретарят погледна въпросително към стареца, който се намръщи и наведе бързо кръглата си бяла глава.
— Но най-напред — обърнах се към секретаря, който се плъзна безшумно към вратата — съобщете в полицията, че тук има един мъртъв крадец. След това повикайте доктора на мистър Уилсън.
Старецът заяви, че не са му притрябвали никакви доктори.
— Ще ти бият една прекрасна инжекция, за да можеш да заспиш — обещах му аз, като прекрачих трупа, за да взема черния пистолет от леглото. — Тази нощ ще остана тук, а утре ще прекараме по-голямата част от деня в подробно изучаване на аферите в Пойзънвил.
Старецът беше уморен. Гласът му, докато ругаеше и някак си монотонно ми обясняваше какво мисли за моето дебелоочие да решавам кое е най-добро за него, едва разклати прозорците.
Свалих каскета на мъртвия, за да разгледам по-добре лицето му. То не ми говореше нищо. Поставих обратно каскета.
Когато се изправих, старецът стихнал запита:
— Стигна ли донякъде с издирването на убиеца на Доналд?
— Така мисля. До един ден трябва да приключа.
— Кой? — запита той.
Секретарят влезе с писмото и чека. Подадох ги на стареца вместо отговор на въпроса му. Той сложи несигурен подпис на двете, а когато полицията пристигна, вече ги бях прибрал, сгънати в джоба си.
Първото ченге, което влезе в стаята, бе самият шеф — дебелият Нунан. Той кимна любезно на Уилсън, здрависа се с мен и погледна към мъртвеца с искрящи зеленикави очи.
— Да, да — отбеляза Нунан. — Добра работа е свършил, който и да е тоя. Якима Късака. Глей го какво дърво е помъкнал. — Той изрита палката от ръката на убития. — С това чудо може да потопи и линеен кораб. Ти ли му свети маслото? — обърна се той към мен.
— Мистър Уилсън.
— Да, това наистина е чудесно — поздрави той стареца. — На много хора, включително и на мен, спестихте куп неприятности. Вдигайте го, момчета — нареди той на четиримата мъже зад себе си.
Двама от униформените хванаха Якима Късака за краката и ръцете и излязоха с него, а третият взе палката и фенерчето, които лежаха под убития.
— Ако всеки постъпва по този начин с крадците, нещата несъмнено ще се оправят — продължаваше да дрънка шефът. Той измъкна от един джоб три пури, хвърли едната на леглото, пъхна втората в ръката ми и заби третата в устата си. — Точно се чудех къде мога да те открия — обърна се той към мен, докато палеше. — Имам да върша една дребна работа и си мислех, че ще ти е интересно да участвуваш. Затова и бях налице, когато стана тази шумотевица. Приближи устни до ухото ми и прошепна: — Ще приберем Шепота. Искаш ли да дойдеш?
— Да.
— Така си и мислех. Здрасти, докторе.
Той разтърси ръката на един мъж, който току-що бе влязъл — нисък, пълен човечец с уморено овално лице и сиви очи, от които сънят все още не беше изчезнал.
Докторът се приближи до леглото, където един от хората на Нунан разпитваше Уилсън за случилото се. Последвах секретаря в хола и го запитах:
— Има ли други освен тебе в тази къща?
— Да — шофьорът и готвачът китаец.
— Нека шофьорът остане в стаята на стареца тази нощ. Излизам с Нунан. Веднага щом се освободя, ще се върна. Не смятам, че тук ще има още преживявания, но каквото и да се случи, не оставяйте стареца сам. Особено с Нунан или с някого от неговата шайка.
Секретарят разтвори широко очи и уста.
— Кога се разделихте снощи с Доналд Уилсън? — попитах аз.
— Имате пред вид по-миналата нощ, нощта, когато го убиха?
— Да.
— Точно в девет и половина.
— Значи си бил с него от пет часа до това време?