— От пет и четвърт. Преглеждахме някои отчети и други подобни до към осем часа в неговия кабинет. След това отидохме в „Бейярд“ и докато вечеряхме, приключихме с работата. Той си тръгна в девет и половина, като каза, че имал среща.
— Какво друго каза за тази среща?
— Нищо.
— Нещо не ти ли подсказа къде отива, с кого ще се срещне?
— Той каза единствено, че имал среща.
— А ти не знаеше нищо за нея, нали?
— Не. Защо? Мислите, че съм знаел ли?
— Смятах, че може да е споменал нещо. — Върнах се към събитията през настоящата нощ. — Какви посетители имаше днес Уилсън, без да броим застреляния.
— Ще трябва да ме извините — каза секретарят, като се усмихваше виновно. — Не мога да ви кажа нищо без разрешение на мистър Уилсън. Съжалявам.
— Някои от местните сили да са се мяркали? Да кажем Лу Ярд или…
Секретарят поклати глава и повтори:
— Съжалявам.
— Е, няма да се бием сега — предадох се аз и се запътих обратно към спалнята.
Докторът излезе, като си закопчаваше палтото.
— Сега ще спи — каза той забързано. — Някой трябва да остане при него. Ще дойда отново сутринта. — Сетне изчезна по стълбите.
Влязох в спалнята. Шефът и мъжът, който бе разпитвал Уилсън, стояха до леглото. Шефът ми се ухили, сякаш се радваше да ме види. Неговият човек гледаше навъсено. Вперил поглед в тавана, Уилсън лежеше по гръб.
— Тук горе-долу приключихме — отбеляза Нунан. — Какво ще кажете? Да си вдигаме чуковете?
Съгласих се и пожелах „Лека нощ“ на стареца. Отвърна ми „Лека нощ“, без да ме погледне. Влезе секретарят, придружен от шофьора — висок, почернял от слънцето млад здравеняк.
Шефът, другото ченге — полицейски лейтенант на име Макгро, и аз слязохме по стълбите и се напъхахме в колата на шефа. Макгро седна до шофьора. Шефът и аз се настанихме отзад.
— Ще го окошарим на разсъмване — обясняваше Нунан, докато се возехме. — Свърталището на Шепота е на Кинг Стрийт. Обикновено го напуска около изгрев слънце. Можем и да нападнем, но това ще означава стрелба, а по-добре да го направим кротко. Ще го приберем на излизане. Замислих се дали няма пред вид не да го приберем, а да го пречукаме. Запитах го:
— Имаш ли достатъчно улики, за да го пратиш зад решетките?
— Достатъчно ли? — Той се засмя добродушно. — Ако това, дето куклата на Уилсън ни каза, не е достатъчно, за да го окачим на въжето, то аз съм джебчия.
През главата ми минаха няколко остроумни отговора. Запазих ги за себе си.
СВЪРТАЛИЩЕТО НА ШЕПОТА
Разходката ни приключи под дърветата на една тъмна улица недалеч от центъра на града. Слязохме от колата и отидохме до ъгъла.
Един едър мъж в сив шлифер и със сива шапка, нахлупена ниско над очите, дойде да ни посрещне.
— Шепота е вътре — уведоми едрият мъж шефа си. — Обадил се е на Донахю, че ще остане в бърлогата. Ако мислите, че можете да го измъкнете, ми каза той, опитайте се.
Нунан се подсмихна, почеса се по ухото и любезно запита:
— Колко, мислиш, са вътре с него?
— Във всеки случай към петдесет.
— Е, хайде де! Не може да са чак толкова много, не и в този ранен час.
— По дяволите, може — изръмжа здравенякът. — От полунощ са се завлачили.
— Така ли? Някой ни е издал. Може би не е трябвало да ги пускаш.
— Може би не е трябвало! — Здравенякът беше ядосан. — Само че аз направих това, което ти ми нареди. Ти каза да пускам всеки, който поиска да влиза или да излиза, а като се появи Шепота…
— Да го прибереш — допълни шефът.
— Е, да — съгласи се здравенякът, като ме гледеше свирепо.
Към нас се присъединиха още полицаи и се отдадохме на сладки приказки, Всички те, с изключение на шефа, бяха Б лошо настроение. А той сякаш се наслаждаваше на всичко това. Не можех да си обясня защо.
Свърталището на Шепота бе триетажна тухлена постройка, оградена от двуетажни сгради на средата между две пресечки. Партерът й бе зает от магазинче за пури, което служеше и за вход, и за прикритие на комарджийското заведение, разположено на горните етажи. Вътре, ако можеше да се разчита на информацията, получена от здравеняка. Шепота бе събрал петдесетина приятели, въоръжени за бой. Навън хората на Нунан бяха пръснати около сградата, по улицата пред нея, в тясната уличка зад нея и по съседните покриви.
— Е, момчета — рече шефът приятелски, след като всеки бе казал по нещо, — мисля, че Шепота като нас не иска неприятности, защото в противен случай щеше да се опита да си пробие път със стрелба, ако, разбира се, има толкова хора около себе си. Не бих се подвоумил да отбележа — мисля, че не са чак толкова много.
Здравенякът се намеси:
— Не са, другия път.