— Така че ако той не иска да има неприятности — продължи Нунан, — може би ще се оправим само с един разговор. Ник, отскочи и виж дали няма да го убедиш да бъде мирен.
— Ще отскоча, как не — отвърна здравенякът.
— Тогава му се обади по телефона — предложи шефът.
Здравенякът изръмжа: „Така по може“ и изчезна. Когато се върна, изглеждаше напълно удовлетворен.
— Той каза: „Вървете на майната си.“
— Извикай и останалите момчета — поръча весело Нунан. — Ще нападнем веднага щом се развидели.
Здравенякът и аз придружавахме шефа, докато той проверяваше дали хората му са правилно разположени. Не ми се поправиха особено — занемарена пасмина с прикрити погледи, лишени от ентусиазъм за предстоящата задача.
Небето стана светлосиво. Шефът, Ник и аз спряхме пред вратата на един занаятчийски магазин, разположен от другата страна на улицата, диагонално на нашата цел.
Свърталището на Шепота бе тъмно, прозорците на горните етажи — слепи, щорите на магазинчето за пури — спуснати.
— Неприятно ми е да започнем тази история, без да дам някакъв шанс на Шепота — рече шефът. — Той не е лошо момче. Обаче няма смисъл аз да се опитвам да му говоря. Той никога не е хранил особени симпатии към мен.
Погледна ме. Не казах нищо.
— Ти не би ли искал да пробваш, а? — запита ме той.
— А, ще опитам.
— Чудесно. Аз, разбира се, оценявам тази твоя готовност. Виж дали ще можеш да го уговориш да излезе навън без много шум. Знаеш какво да кажеш — че е за негово добро и така нататък, както си е.
— Да — отвърнах и се запътих през улицата към магазинчето за пури, като движех съзнателно празните си ръце далеч от тялото и се стараех това да бъде забелязано.
Скоро щеше да се развидели. Улицата бе с цвят на дим. Стъпките ми отекваха по паважа.
Спрях пред вратата и почуках на стъклото — не много силно. Зелената щора от вътрешната й страна превръщаше стъклото в огледало. В него забелязах двама мъже да се придвижват от другата страна на улицата.
Отвътре не се чуваше никакъв звук. Почуках по-силно, след което плъзнах ръка, за да натисна дръжката.
Зад вратата се чу съвет:
— Изчезвай оттук, докато си още в състояние.
Гласът бе глух, но не и шепнещ, значи не беше Шепота.
— Искам да говоря с Талер — казах аз.
— Иди говори на консервираната сланина, дето те е изпратила.
— Не говоря от името на Нунан. Талер чува ли ме?
Пауза. Сетне приглушеният глас отвърна:
— Да.
— Аз съм детективът от „Континентъл“, дето предупреди Дайна Бранд, че Нунан ти крои клопка — започнах аз. — Необходим ми е петминутен разговор с теб. Нямам нищо общо с Нунан, освен че искам да разтуря неговата банда. Сам съм. Ако кажеш, ще хвърля патлака на улицата. Пусни ме да вляза.
Зачаках. Всичко зависеше от това дали момичето бе успяло да му предаде разговора си с мен. Както ми се стори, чаках дълго.
Приглушеният глас рече:
— Когато отворим, влизаш бързо. И без фокуси.
— Готово.
Ключалката щракна. Гмурнах се вътре едновременно с вратата.
От другата страна на улицата изгърмяха една дузина пистолети. Около нас задрънчаха паднали стъкла от вратата и прозорците.
Някой ме препъна. Страхът ме дари с три мозъка и половин дузина очи. Оказах се натясно. Нунан ме бе изпързалял чудесно. Птичките вътре не можеха да не си мислят, че работя за него.
Падайки, аз се обърнах с лице към вратата. Преди да се просна на пода, пистолетът бе в ръката ми.
От другата страна на улицата якият Ник се бе подал от един вход, за да ни прати олово с двата си пистолета.
Подпрях ръка на пода. Тялото на Ник се виждаше на мушката. Натиснах спусъка. Ник престана да стреля. Кръстоса пистолетите на гърдите си и се строполи като чувал на тротоара.
Чифт ръце ме хванаха за глезените и ме изтеглиха вътре. Подът изстърга част от брадичката ми. Вратата хлопна. Някакъв шегаджия отбеляза:
— Аха, хората не те харесват.
Седнах и през шума извиках:
— Нямам нищо общо с тази работа.
Стрелбата намаля, спря. Щорите на вратата и на прозорците бяха осеяни със сиви дупки. От тъмнината се чу дрезгав шепот:
— Тод, ти и Реброто оставате да пазите тук, долу. Ние, останалите, все пак може да се качим горе.
Минахме през една стая зад магазинчето, после по някакъв коридор, изкачихме се по застлани с пътека стъпала и влязохме в друга стая на втория етаж, в която имаше маса, покрита със зелено сукно, готова за игра на зарове. Стаята бе малка, без прозорци и със запалени лампи.
Бяхме петима. Талер седна и запали цигара — дребен, мургав млад човек с лице, красиво като на черковен хорист, докато не се вгледаш в тънките му жестоки устни. Едно мършаво русо момче, не повече от двадесетгодишно, в спортен костюм се просна по гръб на кушетката и започна да издухва цигарен дим към тавана. Друг хлапак, също толкова рус и млад, но не така мършав, грижливо оправяше червената си вратовръзка и приглаждаше косата си. Мъж на около тридесет години със слабичко лице и малка, а може да се каже и липсваща брадичка под широка, отпусната уста, се разхождаше нагоре-надолу из стаята и тананикаше „Розови бузки“.