Седнах на един стол близо до Талер.
— Колко време смята Нунан да продължава тази работа? — запита той.
В дрезгавия му, шепнещ глас нямаше емоции, само леко раздразнение.
— Този път теб търси — отвърнах аз. — Мисля, че иска да доведе работата до край.
Комарджията се усмихна с едва доловима презрителна усмивка.
— Навярно съзнава какъв „чудесен“ шанс има, като се опитва да ми окачи подобно фалшиво обвинение.
— Той не възнамерява да доказва вината ти пред съда — отбелязах аз.
— Така ли?
— Ще бъдеш застрелян за оказване на съпротива при арест или при опит за бягство. После процедурата ще бъде кратка.
— Много буен става на стари години. — Тънките му устни се извиха в нова усмивка. Изглежда, смъртните заплахи на шефа не го тревожеха особено. — Винаги когато иска да ме очисти, си го заслужавам. А какво има против теб?
— Отгатна, че ще му досаждам.
— Много лошо. Дайна ми каза, че си доста добро момче, ама с мангизите си бил нещо стиснат.
— Много приятно посещение. Ще ми кажеш ли каквото знаеш за убийството на Доналд Уилсън?
— Жена му го надупчи.
— Ти видя ли я?
— Видях я в следващата секунда, с патлака в ръка.
— Това не върши работа и на двама ни — казах аз.
— Не зная доколко добре си го скалъпил. Номерът е мръсен, вярно, и в съда може да мине; тук, пред мен обаче, играта ти няма да стане. Ако Нунан изобщо те гепи, ще те гепи вдървен. Кажи ми истината, за да свърша една работа.
Той пусна цигарата на пода, размаза я с крак и запита:
— Толкова ли си близо до истината?
— Дай доказателства и аз ще ги сложа на топло… ако мога да се измъкна оттук.
Той запали нова цигара:
— Мисис Уилсън каза, че аз съм й позвънил, така ли?
— Да… след като Нунан я убеди. И сега си го вярва… може би.
— Ти свети маслото на големия Ник — започна той.
— Ще рискувам и ще ти се доверя. Някакъв мъж ми се обади онази нощ. Не го познавам, не разбрах кой беше. Каза, че Уилсън е отишъл при Дайна с чек за пет бона. Какво, по дяволите, ме засягаше? Но разбираш ли, смешното беше, че някакъв си непознат ми пуска новината. Затова и наминах. Дан не ми даде да вляза. Добре, но все пак ми се видя дяволски странно, че онзи приятел ми телефонира.
Тръгнах по улицата и се притаих в един вход. Забелязах, че бричката на мисис Уилсън е спряла на същата улица, но тогава не знаех все още, че е нейната и че тя е вътре. Той излезе много скоро и тръгна по улицата. Не видях изстрелите. Чух ги. После тази жена изскочи от колата и изтича до него. Знаех, че тя не е стреляла. Трябваше да се чупя. Но ми беше дяволски забавно, затова като видях, че това е съпругата на Уилсън, приближих се към тях и се опитах да разбера какво става. Това беше грешка, разбираш ли? Трябваше да се застраховам, в случай че сбъркам. Излъгах жената. И това е всичко — честно и почтено.
— Благодаря ти — казах аз. — Затова и дойдох. Сега номерът е да се измъкнем, без да ни очистят.
— Няма никакъв номер — увери ме Талер. — Излизаме, когато си пожелаем.
— Аз искам сега. А ако съм на твое място, също бих изчезнал. Дигнал си Нунан под фалшива тревога, но защо да се рискува? Изчезвай и до обяд се крий; дотогава инсценировката му ще се пропука.
Талер бръкна в джоба на панталона си и извади дебела пачка банкноти. Отброи една-две стотачки, няколко банкноти по петдесет долара, няколко по двадесет и по десет и ги подаде на мъжа без брада, като му рече:
— Уреди офейкването, Джери, но без да им даваш повече от обичайното.
Джери прибра парите, взе си шапката от масата и бавно излезе. Върна се след половин час, подаде няколко банкноти обратно на Талер и небрежно съобщи:
— Чакаме в кухнята, докато ни дадат сигнал.
Слязохме в кухнята. Вътре беше тъмно. Още няколко души се присъединиха към нас. Скоро нещо удари вратата.
Джери я отвори и след три стъпала се озовахме в задния двор. Почти се бе развиделило. В групата бяхме десет души.
— Това ли са всички? — попитах Талер. Той кимна.
— Ник каза, че сте петдесет.
— Петдесет мои хора, за да се браним от тази долнопробна сган! — подигра се той.
Един униформен полицай държеше задната врата отворена и нервно мърмореше:
— Побързайте, момчета, моля ви.