Имах желание да побързам, но никой друг не му обърна внимание.
Пресякохме една тясна уличка, едър мъж, облечен в кафяво, ни махна от друга врата. Преминахме през една къща, излязохме на съседната улица и се качихме в черен автомобил, спрян до бордюра.
Караше едно от русите момчета. Знаеше какво е скорост.
Казах, че искам да ме свалят някъде близо до хотел „Великият Запад“. Шофьорът погледна Шепота, който кимна. След пет минути слязох пред моя хотел.
— До скоро виждане — прошепна комарджията и колата плавно се отдалечи.
Последното, което видях, бе полицейският й номер да изчезва зад ъгъла.
ЕТО ЗАЩО ТЕ ВЪРЗАХ
Беше пет и половина. Минах през няколко квартала, преди да стигна до неосветената реклама, която гласеше: „Хотел Крофорд“. Изкачих се до гишето на втория етаж, регистрирах се, поръчах да ме събудят в десет и се оставих да ме отведат в една неприветлива стая, прехвърлих известно количество уиски от бутилката в стомаха си, взех чека на стария Илайхю за десет хиляди долара и пистолета с мен в леглото.
В десет се облякох, отидох до Първа национална банка, открих младия Олбъри и го помолих да ми потвърди чека. Накара ме да почакам известно време. Предполагам, че сс обади в дома на стареца, за да разбере дали чекът е редовен. Най-накрая ми го върна, съответно подписан.
Измъкнах плик, сложих писмото и чека на стареца вътре, адресирах го до Бюрото в Сан Франциско, лепнах му една марка, затворих го, излязох и го пуснах в пощенската кутия на ъгъла.
След това се върнах в банката и запитах момчето:
— Сега ми кажи — защо го уби? Той се усмихна:
— Робин Худ или президента Линкълн?
— Няма ли да си признаеш, че си убил Доналд Уилсън?
— Не бих желал да съм неучтив — отвърна той, все още усмихнат, — но няма.
— Това ще усложни нещата — оплаках се аз. — Не можем да стоим тук дълго време и да спорим, без да ни прекъснат. Кой е този дебелак с очилата, дето идва насам?
Лицето на момчето порозовя.
— Мистър Дритън — касиерът — отвърна то.
— Представи ме.
Момчето се почувствува неловко, но произнесе името на касиера. Дритън — огромен мъж с гладко розово лице, с ореол от бяла коса около, общо взето, оплешивяла розова глава и с пенсне — пристъпи към нас.
Помощник-касиерът измърмори имената ни. Стиснах ръката на-Дритън, без да изпускам момчето от погледа си.
— Току-що казвах, че трябва да намерим по-уединено място за разговор. Той вероятно няма да си признае, докато не се заема малко с него, а аз не бих искал всички в банката да ме слушат как крещя.
— Да си признае? — Езикът на касиера се показа между устните му.
— Разбира се. — Лицето ми, гласът и поведението бяха любезни — имитирах Нунан. — Не знаете ли, че Олбъри е приятелчето, дето уби Доналд Уилсън?
Зад очилата на касиера се зароди учтива усмивка, предизвикана от тъпата, както си мислеше той, шега и премина в недоумение, когато погледна към своя помощник. Момчето се изчерви, а усмивката, която се мъчеше да се появи на устата му, беше нещо страшно.
Дритън прочисти гърлото си и сърдечно отбеляза:
— Чудесна утрин. Времето напоследък е прекрасно.
— Ама няма ли някое усамотено място, където да можем да поговорим? — настоях аз.
Дритън подскочи нервно и запита момчето:
— Какво… какво е това?
Младият Олбъри отвърна нещо, което никой не би могъл да разбере.
Аз се обадих:
— Ако няма, ще трябва да го отведа в полицията.
Дритън улови пенснето си, което се плъзна по носа му, намести го обратно на място и рече:
— Елате тук.
Последвахме го през фоайето, минахме през една врата, след което влязохме в стая с надпис ПРЕЗИДЕНТ — кабинета на стария Илайхю. Вътре нямаше никой.
Кимнах на Олбъри да седне и аз се настаних на свой ред. Касиерът тревожно се суетеше с гръб към бюрото и с лице към нас.
— А сега, сър, бихте ли обяснили какво става — рече той.
— И до това ще стигнем — отвърнах аз и се обърнах към момчето. — Ти си бившо гадже на Дайна, дето тя му била дузпата. Ти си единственият, който я е познавал отблизо и би могъл да знае за чека навреме, за да успее да се обади на мисис Уилсън и на Талер. Уилсън бе застрелян с пистолет, калибър 32. Банките са влюбени в този калибър. Може пистолетът, който си използувал, да не е на банката, но аз мисля, че е. Може и да не си го оставил обратно. Тогава един ще липсва. Във всеки случай аз ще повикам експерт, който с неговите микроскопи и микрометри да сравни куршумите, улучили Уилсън, и куршумите, изстреляни от всичките пистолети на банката.
Момчето ме погледна спокойно и не отвърна нищо. Беше успяло отново да се овладее. Така нямаше да се получи. Трябваше да стана зъл. Продължих: