Запалих цигара и се вторачих в нея, докато не чух мисис Уилсън да слиза по стълбището. Тогава отидох до прозореца, повдигнах ъгълчето на щорите и погледнах навън към Лоръл Авеню и към квадратния бял гараж, разположен в дъното на двора.
Не след дълго стройна жена в тъмно палто и шапка излезе от къщата и тръгна забързано към гаража. Беше мисис Уилсън. Отпътува с един буик. Върнах се обратно в креслото и зачаках.
Минаха четиридесет и пет минути. В единадесет и пет навън пронизително изскърцаха спирачки. Две минути по-късно мисис Уилсън влезе в стаята. Беше си свалила палтото и шапката. Лицето й бе бяло; очите — почти черни.
— Ужасно съжалявам — заговори тя със свити устни, които потрепваха конвулсивно, — но цялото ви чакане излезе напразно. Мъжът ми няма да се прибере тази нощ.
Казах й, че ще се свържа с него утре сутринта в редакцията.
Тръгнах си, като се чудех защо ли върхът на зелената й пантофка е тъмен и мокър от нещо, което можеше да бъде и кръв.
Стигнах пеш до Бродуей и се качих на трамвай. Три преки преди моя хотел слязох, за да видя, какво прави събралата се около страничния вход на градския съвет тълпа.
Тридесет, четиридесет мъже и няколко жени стояха на тротоара и гледаха към вратата с надпис „Полицейски участък“. Имаше миньори и работници от топилните все още в работното си облекло; изтупани, екстравагантни младежи от танцувалните салони; пригладени мъже с мазни бледи лица; мъже с унилия вид на порядъчни съпрузи, няколко също толкова порядъчни и скучни жени, както и известен брой „дами на нощта“.
Приближих към това събрание и спрях до един широкоплещест мъж, облечен в измачкан сив костюм. Лицето му, а дори и дебелите му устни бяха сивкави, въпреки че не беше на повече от тридесет години. Имаше широко, интелигентно лице с едри черти. За цвят се осланяше на широка червена вратовръзка, която цъфтеше върху сивата му фланелена риза.
— Каква е тази суматоха? — запитах го аз. Преди да отговори, той ме огледа внимателно, сякаш искаше да се увери, че информацията ще попадне в сигурни ръце. Очите му, както и дрехите, бяха сиви, само че не толкова меки.
— Дон Уилсън ще седи от дясната страна на господ, при положение че бог няма нищо против да гледа дупки от куршуми.
— Кой го е застрелял? — запитах аз.
Сивият мъж се почеса по врата и отвърна:
— Някой с пистолет.
Исках информация, а не остроумия. Бих могъл да си опитам късмета с някой друг от тълпата, ако червената му връзка не ме бе заинтригувала.
— Аз съм чужденец в този град. Покажи ми представлението. Ако не бях пришълец, щях да знам.
— Доналд Уилсън, ескуайър, издател на „Морнинг и Ивнинг Хералд“, бе намерен преди малко на Хърикейн Стрийт застрелян от неизвестни лица — бързо и напевно издекламира мъжът. — Това облекчава ли наранените ти чувства?
— Благодаря. — С протегнат пръст докоснах свободния край на връзката му. — Означава ли нещо или просто така си я носиш?
— Аз съм Бил Куинт.
— Така ли! — възкликнах аз, като се опитвах да си спомня откъде ми е познато това име. — За бога, приятно ми е да се запознаем.
Извадих си калъфа с визитните картички, които бях събрал оттук-оттам по най-различни начини. Червената картичка бе тази, която ми трябваше-. На нея пишеше, че съм Хенри Ф. Нийл — бакалавър на хуманитарните науки, моряк, известен деятел на световния профсъюз на работниците от промишлеността. В нея нямаше нито една вярна дума.
Подадох картичката на Бил Куинт. Прочете я внимателно и отпред, и отзад, върна ми я и недоверчиво ме изгледа от главата до петите.
— Повече от това не може и да умре. В коя посока си?
— Която и да е.
Тръгнахме заедно по улицата, завихме зад ъгъла — що се отнася до мен — безцелно.
— Какво те е довело тук, щом си моряк? — запита небрежно той.
— Откъде ти хрумна тази идея?
— От визитната картичка.
— Имам друга, която гласи, че съм горско чудовище — рекох аз. — Ако ти се ще да съм миньор, утре ще си доставя и такава.
— Няма да можеш. Тук аз ги командувам.
— Ами ако ти телеграфират от Чикаго? — запитах го аз.
— По дяволите Чикаго! Аз командувам тук. — Той кимна към един ресторант и запита: — По чашка?
— Стига да мога да си я поръчам.
Минахме пред ресторанта, качихме се по стълбите и се озовахме в тясно помещение на втория етаж с дълъг бар и редица маси. Бил Куинт кимна и поздрави някои от момчетата и момичетата, които седяха край масите и бара, после ме поведе към едно от отделените със зелена завеса сепарета, наредени до отсрещната стена.
Следващите два часа прекарахме в разговор и пиене на уиски.