— Ти си бил хлътнал по момичето. Призна ми, че само защото тя не се навила, ти не си…
— Недейте… моля ви, недейте — задъхано промълви Олбъри. Лицето му отново почервеня.
Вперих подигравателен поглед в него, докато сведе очи.
— Твърде много говориш, синко. Беше страшно нетърпелив да разкриеш живота си пред мен. Така действувате вие, аматьорите-престъпници. Прекалявате с откровенията.
Той си гледаше ръцете. Подхвърлих му и другата изненада:
— Знаеш, че ти си го убил. Знаеш дали си стрелял с пистолет на банката и дали си го върнал. Ако си го сторил, нямаш изход. Акулите-експерти ще се погрижат за това. А ако не си, все пак ще те пипна. Добре. Не е необходимо да ти казвам дали имаш шанс, или не. Ти си знаеш.
Нунан е скроил лъжливо обвинение на Талер-Шепота. Не може да го осъди, обаче инсценировката е стабилна и ако Талер бъде убит за оказване на съпротива при арест, шефът ще си остане чист. А това е и неговата цел — да убие Талер. Цяла нощ Талер държи полицаите на разстояние от бърлогата си на Кинг Стрийт. Все още устоява…, ако не са го набарали вече. Първото ченге да го докопа и Талер напуска „сцената“.
Ако мислиш, че можеш да отървеш кожата си и искаш друг да бъде убит вместо теб, твоя си работа. Но ако съзнаваш, че нямаш шанс, а ти нямаш, в случай че се открие пистолетът, за бога, дай поне възможност на Талер да се измъкне.
— Бих искал. — Гласът на Олбъри бе като на стар човек. Той вдигна поглед от ръцете си, видя Дритън, каза отново: „Бих желал“ и спря.
— Къде е пистолетът! — запитах аз.
— В чекмеджето на Харпър — отвърна момчето.
Погледнах намръщено касиера и попитах:
— Ще го донесете ли?
Той излезе, сякаш доволен, че ни напуска.
— Нямах намерение да го убивам — започна младежът. — Не мисля, че съм имал такова намерение.
Кимнах окуражаващо, като се стараех да изглеждам сериозен и изпълнен със съчувствие.
— Не съм искал да го убивам, макар че взех пистолета със себе си. Вие сте прав, че бях лапнал по Дайна… тогава. Някои дни ми ставаше непоносимо, в други беше по-леко. Денят, в който Уилсън донесе чека, бе от тежките. Единственото нещо, за което можех да мисля тогава, бе, че съм я загубил, защото нямам повече пари, а той й даваше пет хиляди долара. Чекът беше причината. Разбирате ли? Знаех, че тя и Талер бяха… известно ви е. Ако бях научил, че между нея и Уилсън също има нещо, без да съм видял чека, нямаше да сторя това. Сигурен съм. Причината бе чекът… и мисълта, че съм я загубил, защото парите ми са се свършили.
Онази нощ наблюдавах къщата и го видях да влиза. Страхувах се от това, което можех да направя, защото този бе един от тежките ми дни, а пистолетът бе в джоба ми. Честно, не исках да правя нищо. Страхувах се. Не можех да мисля за нищо друго освен за чека и защо я бях загубил. Знаех, че жената на Уилсън е ревнива. Това го знаят всички. Мислех си, че ако й се обадя и кажа… не зная какво точно съм си мислил, но отидох до един магазин зад ъгъла и позвъних оттам. После се обадих на Талер. Исках и двамата да бъдат там. Ако се бях сетил и за някой друг, който да има някаква връзка с Дайна или Уилсън, също щях да го повикам.
Сетне се върнах и започнах отново да наблюдавам къщата на Дайна. Мисис Уилсън пристигна, а после и Талер — и двамата стояха и наблюдаваха къщата. Бях доволен. Вече не се страхувах толкова от това, което можех да направя. След известно време Уилсън излезе и тръгна по улицата. Погледнах към колата на мисис Уилсън и към входа, където знаех, че е Талер. И двамата не предприеха нищо, а Уилсън се отдалечаваше. Тогава разбрах защо съм искал и те да са там. Бях се надявал да сторят нещо… така че аз да остана настрана. Но те не помръдваха, а той си отиваше. Ако някой от тях се бе приближил да го заговори или го бе последвал само, аз нямаше да направя нищо. Но нищо подобно не се случи. Спомням си, че извадих пистолета от джоба си. Пред очите ми всичко бе замъглено, сякаш плачех. Може да съм плакал. Не си спомням да съм стрелял… искам да кажа, не си спомням съзнателно да съм се прицелвал и да съм натискал спусъка, но си спомням звука от изстрелите и мисълта, че този звук идва от пистолета-, който стисках в ръката си. Не си спомням как изглеждаше Уилсън и дали падна, преди аз да се обърна и да побягна по уличката. Когато се прибрах в къщи, почистих и отново заредих пистолета, а на следващата сутрин го върнах обратно в чекмеджето на касиера.
На път за участъка, с момчето и пистолета, аз се извиних за селските номера, които трябваше да приложа в началото на разпита, и обясних:
— Трябваше да вляза под кожата ти, а това е най-добрият подход, който познавам. Начинът, по който говореше за момичето, ми подсказа, че си твърде добър артист, за да си признаеш направо.