Той трепна и бавно продума:
— Това не беше само игра. Когато се видях в опасност, когато се изправих пред бесилката, тя не ми се стори… не изглеждаше вече толкова важна за мен. Не можех… и сега не мога… напълно да разбера… съвсем… защо го направих. Разбирате ли ме какво имам предвид? Това някак си прави цялата история… и мен самия… евтини. Имам пред вид всичко, от самото начало.
Не можех да отговоря с нищо друго освен с безсмисленото: „И такива неща стават.“
В кабинета на шефа намерихме един от участниците в „нападението“ от предишната нощ — червенобузест полицейски чиновник на име Бидъл. Опули се насреща ми с любопитни сиви очи, но не зададе въпроси за събитията на Кинг Стрийт.
От канцеларията на прокурора Бидъл повика млад адвокат на име Дарт. Олбъри повтаряше разказа си пред Бидъл, Дарт и един стенограф, когато шефът на полицията, с вид на току-що изпълзял от леглото, се появи:
— Е, наистина е чудесно да те видя — заяви Нунан, като друсаше ръката ми нагоре-надолу и ме тупаше по гърба. — Ей! Снощи беше бая натясно, а? Гадове! Преди да нахлуем в бърлогата и да открием, че е празна, бях съвсем сигурен, че са те очистили. Кажи ми как се измъкнаха оттам тези мръсници.
— Двама-трима от твоите хора ги пуснаха през задната врата, прекараха ги през къщата отзад и ги натовариха в полицейска кола. Взеха ме и мен, за да не пукна там.
— От моите хора ли казваш? — запита той, без да изглежда учуден. — Да, да! И как точно изглеждаха?
Описах му ги.
— Шор и Райърдан — отбеляза той. — Трябваше да се досетя. А тук какво става? — кимна той с дебелото си лице към Олбъри.
Разказах му накратко, докато момчето продължаваше да диктува показанията си. Шефът се захили доволен и рече:
— Да, да, бях несправедлив към Шепота. Ще трябва да го открия и да се изясним. Значи ти гепи момчето? Това наистина е чудесно. Моите поздравления и благодарности. — Той разтърси ръката ми отново. — Няма да напускаш нашия град сега, нали?
— Все още не.
— Това е прекрасно — увери ме той.
Излязох и комбинирах закуската с обяда. После си позволих да се обръсна и подстрижа. Изпратих телеграма до Бюрото, с която молех да изпратят Дик Фоули и Мики Лайнън в Пърсънвил, прескочих до стаята си, преоблякох се и се отправих към дома на моя клиент.
Старият Илайхю седеше в един фотьойл, увит в одеяла, до огрян от слънцето прозорец. Подаде ми масивната си ръка и ми благодари, че съм хванал убиеца на сина му.
Отвърнах му с горе-долу подходяща реплика. Не го запитах как е узнал новината.
— Чекът, който ти дадох снощи — започна той — е справедливо възнаграждение за свършената от теб работа.
— За тази работа чекът на сина ти бе повече от достатъчен.
— Тогава наречи моя премия.
— Служителите на „Континентъл“ нямат право да вземат премии или награди — отвърнах аз.
Лицето му започна да се зачервява.
— Я върви…
— Не си забравил, че чекът ти беше предназначен за разследване на престъпността и корупцията в Пърсънвил, нали?
— Това беше глупост — изсумтя той. — Снощи бяхме възбудени. То отпада.
— Не съм съгласен.
Старият избълва множество ругатни:
— Парите са мои и няма да ги пръскам за щуротии. Ако не ги искаш за това, което направи, върни ми ги.
— Престани да ми крещиш — заявих аз. — Нищо няма да ти върна, а ще ти предложа един добре прочистен град. За това се спазарихме и това ще получиш. Сега ти е известно, че синът ти е бил убит от младия Олбъри, а не от твоите приятелчета. И на тях им е ясно, че с Талер не сте ги мамили. А след смъртта на сина си ти си могъл да им обещаеш, че вестниците няма да се ровят повече в мръсотиите им. И отново всичко е прекрасно и спокойно. Казах ти, че очаквах подобно нещо, ето защо те вързах. Сега си вързан. Чекът е потвърден и не можещ да спреш изплащането му. Писмото, с което ме упълномощи, не е равнозначно на договор, но ще трябва да се отнесеш до съда, за да докажеш, че е така. Ако толкова много се стремиш към подобен род известност, давай. И аз ще ти съдействувам да я получиш.
Снощи твоят човек — тлъстият шеф на полицията — се опита да ме убие. Това не ми се харесва. Достатъчно съм злопаметен, за да ми се прииска да го унищожа за тази му проява. Сега ще се забавлявам аз. В ръцете ми са твоите десет хиляди долара, с които ще си поиграя. Ще ги използувам, за да разпоря Пойзънвил от адамовата му ябълка до глезените. Ще се старая да получаваш отчетите ми по възможност най-редовно. Надявам се да ти доставят удоволствие.
И излязох от къщата, последван от рояк съскащи около главата ми проклятия.