— Приятел ли ти е?
— Не точно, но той знае, че аз… Ей, я чуй! Наистина ли Шепота ти каза това? Честно?
— Честно.
Той изруга яростно:
— А аз заложих последните си тридесет и пет долара за този плъх, на неговата дума. Аз, който можех да го тикна в… — Той спря и погледна надолу по улицата.
— За какво ще го тикаш в пандиза? — запитах аз.
— За много работи — отвърна той. — Нищо. Излязох с предложение.
— Ако знаеш нещо за него, може би ще трябва да го обсъдим. Аз самият нямам нищо против Буш да спечели. Ако това, което знаеш, си струва, какво ни пречи да му погодим номер?
Той ме погледна, после сведе очи към тротоара, затършува в джоба на жилетката си за нова клечка, мушна я в устата си и измърмори:
— Ти кой си?
Казах му някакво име — нещо като Хънтър или Хънт, или Хънтингтън, и го запитах за неговото. Отвърна, че се казва Максуейн, Боб Максуейн и мога да запитам всеки в града дали е вярно.
Уверих го, че му вярвам и запитах:
— Какво решаваш? Ще притиснем ли Буш?
В очите му се появиха жестоки пламъчета и угаснаха.
— Не — преглътна той. — Аз не съм такъв човек. Аз никога…
— Ти никога нищо не си сторил, освен дето си се оставил да те изиграят. Максуейн, не е необходимо ти да се срещаш с него. Дам ми материал и аз ще завъртя играта… при положение че е истински.
Той обмисли предложението, като облизваше устни, без да забележи, че клечката падна от устата му и остана да стърчи отпред на палтото му.
— Няма ли да изпортиш, че и аз имам участие в тази работа? — запита той. — Аз принадлежа към този град и ако се разчуе, не ми остават никакви шансове. И него няма да предадеш, нали? Само ще го накараш да се бие?
— Точно така.
Възбуден, той хвана ръката ми и настоя:
— Честна дума?
— Честна дума.
— Истинското му име е Ал Кенеди. Преди две години, когато бандата на Хагарти Ножицата обра Кийстоунската банка във Филаделфия и свети маслото на двама куриери, и той бил в групата. Ал нямал пръст в убийството, но участвувал в лудорията. По това време се боксираше из Фили. Пипнали всички, а той се измъкнал. Затова и се завира тука по шубраците и не дава да му показват сурата по вестници и афиши. Ето защо се преструва, че е нищо, макар че е най-добрият. Разбираш ли? Този Айк Буш е същият Ал Кенеди, дето филаделфийските полицаи търсят за кийстоунския фокус. Ясно ли ти е? Той е бил в…
— Разбирам, разбирам — спрях въртележката. — Следващата ни крачка е да се доберем до него. Как ще го направим?
— Кърти в „Максуел“. Мисля, че по това време е там и събира сили за боя с юмруци.
— Събира сили за какво? Той не знае, че ще се бие. Ама ние ще направим опит да го придумаме.
— Ние! Ние! Откъде измисли това ние. Ти каза… ти се закле, че ще ме държиш настрана.
— Да — отвърнах аз, — сега си спомням. А той как изглежда?
— Чернокос хлапак, строен, с едно увиснало ухо и съвсем прави вежди. Не съм убеден, че идеята ще му допадне.
— Остави това на мен. Къде да те намеря после?
— Ще се навъртам около заведението на Мъри. Внимавай да не ме издадеш. Обеща.
„Максуел“ бе един от дузината хотели на Юниън Стрийт — с тесни врати, между два магазина, с паянтово стълбище, водещо към канцелариите на втория етаж. Рецепцията на „Максуел“ бе един дървен тезгях във фоайето, с табло за ключове и писма, което имаше вопиюща нужда от боядисване. На тезгяха лежаха месингов звънец и мръсен регистър. Нямаше никой.
Трябваше да прелистя осем страници отзад напред за да намеря — Айк Буш, Солт Лейк Сити, 214. Преградката с този номер бе празна. Изкачих се още няколко стъпала и почуках на съответната врата. Нищо не излезе. Опитах още два-три пъти, след което тръгнах обратно. Някой се качваше. Изчаках на горната площадка, за да видя кой е. Светлината беше слаба, но достатъчна за бегъл поглед.
Идваше строен мускулест младеж, облечен в памучна риза, син костюм и сив каскет. Черните вежди образуваха права линия над очите му.
— Здрасти — рекох аз.
Той кимна, без да спре или да произнесе дума.
— Ще спечелиш ли довечера? — запитах.
— Надявам се — отвърна той кротко, като ме отмина.
Оставих го да изкачи четири стъпала към стаята си, преди да му кажа:
— Аз също. Ще ми бъде неприятно да те откарам обратно във Фили, Ал.
Той направи още една крачка, много бавно се обърна, подпря рамо на стената, очите му придобиха сънливо изражение и изсумтя:
— Ъ?
— Ако се оставиш това нищожество Кид Бъчвата да те лепне в шестия или в който и да е друг рунд, много ще се огорча — казах аз. — Не го прави, Ал. Ти не искаш да се върнеш във Фили.