Мъжът в сиво не мислеше, че имам право да притежавам картичката, която му показах, нито другата, за която му споменах. Не ме смяташе и за добър въжеиграч. Като главен „чистач“ на синдиката в Пърсънвил той считаше за свое задължение да измъкне всичко от мен, без той самият да се изповядва за цялостната си дейност. За мен това беше без значение. Интересуваха ме работите в Пърсънвил, а и той нямаше нищо против да ги обсъждаме между небрежните му подпитвания около аферата с червените визитни картички. Това, което измъкнах от него, възлизаше на следното: От четиридесет години старият Илайхю Уилсън, бащата на мъжа, който бе убит тази нощ, притежавал Пърсънвил — тялом и духом. Той бил президент и главен акционер на Пърсънвил Майнинг Корпорейшън; също и на Първа национална банка, собственик на „Морнинг Хералд“ и на „Ивнинг Хералд“ — единствените издавани в града вестници; притежавал и част от акциите на почти всяко по-значително търговско или промишлено предприятие. Ведно с тези имущества разполагал и с един сенатор, няколко представители и с по-голямата част от щатското законодателно тяло. Илайхю Уилсън бе Пърсънвил; той бе почти целият щат.
По време на войната Профсъюзът, който процъфтявал тогава във всички западни щати, получил подкрепата на Пърсънвил Майнинг Корпорейшън. Не може да се каже, че помощта ги разглезила, но те се възползували от новопридобитите позиции, за да предявят исканията си. Старият Илайхю им дал, каквото поискали, и зачакал своя час.
През 1921 година часът настъпил. Работите вървели зле. Старият Илайхю не се вълнувал, че може за известно време да затвори предприятията си. Скъсал старите договори с работниците, а самите тях натикал в довоенните условия. Работниците съответно надали вой за помощ. Бил Куинт бил изпратен от профсъюзния център в Чикаго, за да окаже съдействие. Самият той бил против стачкуване, против демонстративното напускане на работа. Посъветвал изпечените „саботьори“ да останат на работните си места и да работят „отвътре“. На местните сили това обаче се сторило недостатъчно ефикасно. Пърсънвилци пожелали целият свят да узнае за тях; поискали да останат в историята.
И застачкували.
Стачката продължила осем месеца. И двете страни понесли загуби. Профсъюзните въжеиграчи пролели доста кръв. Старият Илайхю наел въоръжена охрана — стачкоизменници, войници от националната гвардия, дори части от редовната армия, — за да отдаде и той своя дан в кръвопускането. Когато и последният череп бил строшен, и последното ребро — счупено, организираното работничество в Пърсънвил било един изгърмян фишек.
Но, заяви Бил Куинт, старият Илайхю не познавал уроците на историята. Той спечелил битката, но загубил влиянието си върху града и щата. За да смаже миньорите, трябвало да позволи на наетите от него главорези да се развилнеят. Когато битката свършила, не можал да се отърве от тях. Дал им града, а после не бил достатъчно силен, за да си го възвърне. Пърсънвил им се понравил и те го завзели. Извоювали му победата над стачниците, но градът си останал тяхна плячка. Не можел открито да скъса с тях. Знаели много нещо за него. Отговорността за всичко, което те извършили по време на стачката, падала върху него.
Докато стигнем до този момент в разказа, и двамата бяхме вече на градус. Той отново изпразни чашата, отметна косата от очите си и приведе историята към сегашно време.
— Може би днес най-силният от тях е Пийт Финландеца. Това, което пием сега, е негово. После следва Лу Ярд. Той е лихвар, занимава се с поръчителства, гаранции; казват, че движел повечето опасни неща в града, а е и много близък с Нунан — шефа на полицията. Този хлапак Макс Талер — Шепота, и той има много приятели; дребно, зализано, мургаво момче, с някакъв дефект на гърлото. Не може да говори. Комарджия. За тези тримата и Нунан може да се каже, че помагат на Илайхю да управлява града си… помагат му повече, отколкото той иска. Но се налага да играе с тях, иначе…
— А приятелчето, което пречукаха тази нощ — синът на Илайхю — то къде стоеше в цялата история? — запитах аз.
— Там, където го беше поставил татко; и сега е там, където татко го изпрати.
— Искаш да кажеш, че старецът го е?…
— Може би, но това не е мое предположение. Този Доналд току-що се прибра в града и пое вестниците от стария. Не е в стила на стария дявол, дори и да е на път към оня свят, да те остави да замахнеш, без да отвърне на удара. Трябваше да е предпазлив с тези приятели. Докара момчето заедно с жена му — французойката — от Париж в родния град и го използуваше като маша: адски гаден бащински номер. Дон започна реформи във вестниците. Започна да прочиства селището от порока и корупцията, което означаваше да го прочисти от Пийт, Лу и Шепота — ако действително това е искал да постигне. Старецът използуваше момчето си, за да ги стресне. Предполагам, че им е омръзнало да ги стряскат.