Прибрах се отново в хотела и легнах във вана със студена вода. Подействува ми ободрително, а аз имах нужда от повдигане на духа. На четиридесет години можех да преживея с джина като заместител на съня, но не бе комфортно.
След като се облякох, седнах и съчиних следния документ:
„Малко преди да умре, Тим Нунан ми каза, че е бил застрелян от Макс Талер. Детективът Боб Максуейн е свидетел. Дадох на детектива Максуейн 200 долара и един пръстен с диамант на стойност 1000 долара, за да мълчи и да представи случилото се за самоубийство.“
Слязох долу с въпросния документ в джоба, пак закусих — главно кафе — и се запътих към Градската болница.
Часовете за посещение бяха следобед, но като размахах картата си от детективското бюро и дадох на всички да разберат, че един час закъснение може да причини хиляди смъртни случаи и други такива, влязох да видя Мъртъл Дженисън.
Тя лежеше в отделението на третия етаж, сама в стая. Останалите четири легла бяха празни. Можеше да бъде и двадесет и пет годишно момиче, и петдесет и пет годишна жена. Лицето й представляваше подпухнала, пъпчива маска. Безжизнена, жълтеникава коса, сплетена на две хилави плитки, лежеше на възглавницата.
Почаках, докато сестрата, която ме доведе, излезе от стаята. Тогава протегнах бележката към ръката на болната и помолих:
— Мис Дженисън, бихте ли я подписали?
Тя ме погледна с грозни, притулени от торбички с неопределен тъмен цвят очи, после отмести поглед към бележката и накрая измъкна една безформена, надебеляла ръка изпод завивката, за да я поеме.
Престори се, че са й необходими близо пет минути, за да прочете четиридесет и петте думи, които бях написал. Остави бележката да падне на завивката и попита:
— Откъде разбрахте? — Гласът й бе остър, раздразнителен.
— Дайна Бранд ме изпрати при вас. Тя попита нетърпеливо:
— Скъсала ли е с Макс?
— Не съм чул — излъгах аз. — Предполагам, че иска да има този документ под ръка, в случай че й потрябва.
— За да прережат глупавото й гърло. Дайте ми перодръжката.
Подадох й писалката си и подложих тефтерчето си под документа, хем да й помогна да надраска подписа си в долната му част, хем да го взема веднага след като свърши. Докато размахвах хартийката, за да изсъхне, тя каза:
— Ако тя иска това, аз нямам нищо против. Какво ме интересуват сега другите? С мен е свършено. Да вървят по дяволите всичките! — Тя се изкикоти и внезапно отметна завивките от коленете си, за да ми покаже чудовищното си подпухнало тяло, облечено в груба бяла нощница. — Как го намирате? Видяхте ли, с мен е свършено.
Придърпах отгоре й отметнатите завивки и рекох:
— Благодаря ви за това, мис Дженисън.
— Няма защо. За мен вече не представлява нищо. Само че подпухналата й брадичка потрепера — ад е да умреш толкова грозна.
НОВА СДЕЛКА
Излязох да диря Максуейн. Нито градският справочник, нито телефонният указател ми подсказаха нещо. Обиколих игралните домове, магазинчетата за цигари, тайните питейни заведения, като най-напред се оглеждах, после задавах предпазливи въпроси. Не научих нищо. Тръгнах по улиците и гледах за криви крака. Не постигнах нищо. Реших да се върна обратно в хотела, да подремна и да възобновя издирването.
В далечния ъгъл на фоайето един мъж престана да се крие зад вестника си и се изправи да ме пресрещне. Имаше криви крака, удължена челюст и бе Максуейн.
Кимнах му небрежно и се насочих към асансьорите. Той ме последва, като измънка:
— Ей, можещ ли да ми отделиш една минута?
— Да, толкова мога. — Спрях, като се преструвах на безразличен.
— Да отидем някъде по-наскрито — предложи той нервно.
Заведох го в моята стая. Той възседна един стол и мушна клечка в устата си. Седнах на леглото и зачаках. Максуейн подъвка известно време клечката, след което започна:
— Искам всичко да ти призная, братко. Аз съм…
— Искаш да ми кажеш, че вчера, когато ме спря, си знаел кой съм? — запитах аз. — Освен това Буш не ти е казвал да залагаш на него, нали? И че ти си заложил чак след това? И че си познавал досието му, защото си бил ченге? И си мислел, че ако ме накараш аз да му го кажа, ще успееш да прибереш малко мангизи, като заложиш на него?
— Проклет да съм, ако чак толкова съм се замислял — отвърна той, — но след като стана въпрос, ще отговоря с да.
— Спечели ли?
— Спечелих шестстотин „човечета“. — Той бутна шапката си назад и се почеса по челото със сдъвкания край на клечката. — А след това загубих тях и още двеста мои на зарове. Какво ще кажеш за това? Прибирам шест стотачки като едното нищо, а после трябва да прося петдесет цента за закуска.