Обясних го с лошия му късмет и със света, в който живеем.
Той промърмори: „Аха“, мушна клечката обратно в устата си, подъвка я малко и добави:
— Затова и реших да дойда да те видя. Аз самият бях по едно време в групата и…
— Нунан защо ти подложи динена кора?
— Кора? Каква кора? Аз напуснах. Когато жената загина при автомобилна катастрофа, нещата се измениха. Получих малко пари… застраховката — и напуснах.
— Чух, че те бил изритал по времето, когато брат му се застрелял.
— Е, значи погрешно си чул. Беше веднага след това, но можеш да го питаш дали не напуснах по мое желание.
— Не че толкова ме интересува. Разказвай защо си дошъл да ме видиш.
— Фалирах, напълно. Знам, че си детектив на „Континентъл“ и подозирам защо си тук. Повечето от нещата, които стават в този град, и добри и лоши, са ми известни. Така че мога да направя нещо за теб — като бивша кука и защото познавам играта.
— Искаш да станеш доносник?
Той ме погледна право в очите и спокойно заяви:
— Няма смисъл човек за всичко да подбира най-лошите изрази.
— Ще ти дам задача, Максуейн. — Извадих документа, подписан от Мъртъл Дженисън, и му го подадох. — Разкажи ми тази история.
Той го прочете внимателно — устните оформяха думите, а клечката се движеше, нагоре-надолу в устата му. Изправи се, постави хартийката на леглото до мен и я загледа навъсено.
— Най-напред трябва да си изясня нещо — рече той много сериозно. — Ще се върна след малко и ще ти разкажа цялата история.
Засмях се и му отвърнах:
— Не ставай глупак. Знаеш, че няма да те оставя да ми се изплъзнеш.
— Това не ми е известно. — Той поклати глава, все така сериозно. — Както и на теб. Само ти е ясно дали ще се опиташ да ме спреш.
— Отговорът е да — отговорих аз, докато отчитах, че е доста здрав и силен, че е шест или седем години по-млад от мен и с десет-петнадесет килограма по-лек.
Стоеше до края на леглото и ме гледаше със сериозно изражение. Аз седях по средата на леглото и го гледах с подходящ за случая поглед. Близо три минути прекарахме така. Част от времето използувах да премеря разстоянието помежду ни и да преценя как, като се хвърля на леглото и се обърна настрани, ще мога да го отблъсна с крака, ако се нахвърли върху мен. Твърде близко бе, за да си измъкна пистолета. Току-що бях приключил с въображаемия си план, когато той проговори:
— Оня мръсен пръстен изобщо не струваше хилядарка. Добре че имах късмет да му взема две стотачки.
— Седни и разказвай.
Той отново поклати глава и ми рече:
— Най-напред искам да знам какво смяташ да правиш.
— Да улича Шепота.
— Нямах пред вид това. Имам пред вид — с мен.
— Ти ще трябва да дойдеш с мен в полицията.
— Няма.
— Защо няма? Ти си само свидетел.
— Аз съм само свидетел, комуто Нунан може да окачи обвинение за вземане на подкуп или за съучастничество, или и двете. А той ще си умре от радост, като чуе за тази възможност.
Това бръщолевене, изглежда, не водеше никъде.
— Много лошо — отбелязах аз. — Ти обаче ще се срещнеш с него.
— Опитай се да ме заведеш.
Седнах по-изправен и плъзнах дясната си ръка назад към хълбока.
Той връхлетя върху мен. Хвърлих се по гръб върху леглото, завъртях се настрани и бързо вдигнах крака към него. Номерът бе добър, само че не свърши работа. В нетърпението си да ме хване той се блъсна в леглото и го отмести точно толкова, че да ме изръси на пода.
Проснах се по гръб. Продължавах да издърпвам пистолета си, докато се опитвах да се претъркуля под леглото.
Като не ме улучи, плонжът го изпрати от другата страна на леглото. Падна до мен на врата си, а тялото му се преметна през глава.
Опрях дулото на пистолета в лявото му слепоочие и тихо казах:
— Правиш и двама ни на палячовци. Стой мирно, докато стана, иначе ще направя отвор в главата ти, за да ти налея малко мозък.
Изправих се, намерих документа, прибрах го в джоба си и му разреших да стане.
— Оправи си шапката и завърти връзката отпред, за да не ме срамиш по улиците — наредих аз, след като прекарах ръка по дрехите му и не открих нищо, което да прилича на оръжие. — Ще ти бъде от полза да помниш, че този патлак ще стои във външния ми джоб и ще държа пръст на спусъка.
Той оправи шапката си и връзката и рече:
— Ей, я слушай. Аз съм „вътре“, предполагам, и ако изчезна няма нищо да спечеля. В случай че се държа добре, ще забравиш ли за свадата? Виж… може да е по-добре за мен, ако си помислят, че съм отишъл доброволно, а не, че ти си ме завлякъл.
— Окей.
— Благодаря ти, братле.
Нунан бе отишъл да яде. Наложи се да го чакам половин час в приемната пред неговия кабинет. Когато се върна, той ме поздрави с обичайните: „Как си?… Това безспорно е чудесно…“ и останалата част от програмата. Не каза дума на Максуейн, просто го изгледа сърдито.