Влязохме в кабинета на шефа. Той притегли един стол до бюрото за мен и сам седна на своя, като пренебрегна бившата кука.
Подадох на Нунан документа от болното момиче.
Той му хвърли един поглед, скочи от стола си и тряс-на юмрук, голям колкото пъпеш, в лицето на Максуейн.
Ударът засили Максуейн през стаята, докато една стена спря полета му. Стената изскърца от напрежението, а една фотография в рамка — на Нунан и други градски сановници, посрещащи някакъв мъж с гети — падна на пода заедно с ударения.
С клатеща походка дебелият шеф отиде там, наведе се, вдигна снимката и я направи на трески в главата на Максуейн.
Нунан се върна обратно зад бюрото; пъхтеше, усмихваше се и весело ми заяви:
— Не познавам друг такъв плъх.
Максуейн седна и се огледа. От носа, устата и главата му течеше кръв. Нунан изрева:
— Ей ти, я ела тук!
Максуейн отвърна: „Да, шефе“, изправи се с мъка и бързо се приближи до бюрото.
— Разправяй или ще те убия — заплаши Нунан.
— Да, шефе — отвърна Максуейн. — Беше точно както тя казва, само че камъкът не струваше хилядарка. Тя обаче ми го даде заедно с двете стотачки, за да не си отварям устата, защото аз пристигнах там точно когато тя го питаше: „Тим, кой го направи?“, а той отвърна „Макс!“ Произнесе го ясно и силно, сякаш искаше, преди да умре да каже, защото веднага след това той умря… за малко да не успее. Така беше, шефе, камъкът обаче не стру…
— По дяволите камъка — излая Нунан. — И престани с тази кръв по килима ми.
Максуейн откри в джоба си една мръсна носна кърпа, избърса носа и устата си с нея и продължи да ломоти:
— Така беше, шефе. Всичко останало е, както го казах миналия път, само тогава дето не споменах, че съм го чул да казва за Макс. Знам, че не трябваше да…
— Млъкни — изкомандува Нунан и натисна едно от копчетата на бюрото си.
Влезе полицай в униформа. Шефът посочи с палец към Максуейн и нареди:
— Свали този малкия долу в мазето и остави „ремонтната бригада“ да поработи върху него, преди да го затворят.
Максуейн начена отчаяна молба: „Оу, шефе“, но преди да успее да продължи, полицаят го отведе.
Нунан ми пъхна една пура, почука по бележката с друга и запита:
— Тази кукла къде е?
— В градската болница, умира. Ще трябва да накараш следователя да вземе друг документ от нея. Този тук не е много редовен юридически. — аз го написах, за въздействие. Още нещо… Чувам, че Мъри Кльощавия и Шепота не са вече приятелчета. Мъри не беше ли един от свидетелите му?
Шефът отвърна: „Беше“, вдигна единия от телефоните и каза: „Макгро“, а сетне: „Намери Кльощавия Мъри и му кажи да намине. Освен това приберете Тони Агости заради оная кама.“
Той остави слушалката, изправи се, пусна кълба дим от пурата и през тях заяви:
— Не винаги съм се разбирал с теб.
Това е меко казано, помислих си аз, но не отвърнах нищо, а той продължи:
— Познаваш си занаята. Знаеш как стоят тук нещата. Тоя трябва да слушаш, оня трябва да слушаш. Само защото някой си е шеф на полицията, не означава, че той командува. Ти може би притесняваш някого, който пък притеснява мен. И нещата не се променят, дори и да мисля, че ти си правият. Трябва да играя с тези, които играят с мен. Схващаш ли мисълта мй? Заклатих глава, за да покажа, че разбирам.
— Така беше — продължи той, — но свърши вече. Това е нещо друго. Нова сделка. Когато старата умря, Тим беше още момче. Тя ме закле: „Грижи се за него, Джон“, и аз обещах. А после какво става — Шепота го убива заради онази курва. — Той се протегна и докосна ръката ми. — Разбираш ли за какво става въпрос? Година и половина оттогава и ти ми предоставяш първата възможност да го пратя по дяволите. Уверявам те, в Пърсънвил няма глас, достатъчно силен, който да те заглуши. Не и след днешния ден.
Стана ми драго и го показах. Продължихме да си мъркаме така, докато в стаята въведоха възслаб мъж с изключително чип нос, разположен в средата на кръгло, обсипано с лунички лице. Беше Мъри Кльощавия.
— Точно се питахме къде ли се е намирал Шепота по времето, когато Тим умря — започна шефът, след като подаде стол и пура на Мъри. — Ти беше на езерото същата нощ, нали?
— Ъхъ — отвърна Мъри и върхът на носа му се изостри.
— С Шепота?
— Не през цялото време.
— А беше ли с него по време на изстрела?
— Не.
Зеленикавите очи на шефа се стесниха и заблестяха. Той попита тихо:
— Знаеше ли къде е?