— Не.
Шефът въздъхна напълно удовлетворен и се облегна назад.
— По дяволите, Мъри, преди ни каза, че си бил с него в бара.
— Да, вярно — призна върлинестият. — Но това не значи нищо, освен че той ме помоли, а аз нямах нищо против да помогна на един приятел.
— Искаш да кажеш, че нямаш нищо против да те подведат за лъжесвидетелство?
— Не ме будалкай — Мъри се изплю енергично в плювалника. — Нищо не казвам пред никакъв съд.
— Ами Джери, Джордж Кели и О’Брайън? — запита шефът. — И те ли казваха, че са били-с него само защото ги е помолил?
— O’Брайън — да. За другите не знам. Излизах от бара, когато налетях на Шепота, Джери и Кели, и се върнах, за да изпия по чашка с тях. Кели ми каза, че са пречукали Тим. Тогава се обади Шепота: „Никому няма да навреди, ако си има алиби. Ние бяхме тук през цялото време, нали?“ — погледна към О’Брайън, който беше зад бара. „Разбира се, че бяхте“ — отвърна О’Брайън, а когато Шепота ме погледна, аз повторих същото. Днес обаче не виждам причина да го прикривам.
— Кели каза, че Тим е бил пречукан, така ли? Не каза ли, че е бил намерен мъртъв?
— „Пречукан“ беше думата, която употреби.
— Благодаря ти, Мъри — рече шефът. — Не е трябвало да постъпваш така, но станалото — станало. Как са децата?
Мъри отвърна, че вървели добре, само бебето не било така дебело, както му се искало на него. Нунан позвъни в канцеларията на прокурора, извика Дарт и един стенограф, за да запишат казаното от Мъри, преди да си тръгне.
След това Нунан, Дарт и стенографът се отправиха към градската болница, за да вземат пълните показания от Мъртъл Дженисън. Аз не тръгнах с тях. Реших, че се нуждая от сън, казах на шефа, че ще му се обадя по-късно и се върнах в хотела.
ДВЕСТА ДОЛАРА И ДЕСЕТ ЦЕНТА
Едва бях разкопчал жилетката си и телефонът иззвъня.
Беше Дайна Бранд, която се оплакваше, че от десет часа се опитвала да се свърже с мен.
— Направи ли нещо по това, което ти казах? — запита тя.
— Внимателно го премислям. Доста е добро. Мисля, че днес следобед може би ще го задвижа.
— Недей. Задръж, докато те видя. Можеш ли сега да дойдеш?
Погледнах към празното бяло легло и без особен ентусиазъм отвърнах: „Да.“
Нова вана със студена вода ми помогна дотолкова, че едва не заспах в нея.
На моето позвъняване се отзова Дан Ролф. Изглеждаше и се държеше така, сякаш предишната нощ нищо особено не беше се случило. Дайна Бранд излезе в антрето, за да ми помогне да си сваля шлифера. Беше облечена в жълто-кафява вълнена рокля, близо пет сантиметра разпорена по шева на рамото.
Тя ме въведе в дневната. Седна на малкото канапе до мен и каза:
— Ще те помоля да направиш нещо за мен. Ти ме харесваш, нали?
Признах. Тя преброи кокалчетата на лявата ми ръка с горещ показалец и обясни:
— Искам да не правиш нищо повече по това, за което ти разказах снощи. Почакай за минута. Почакай да свърша. Дан беше прав. Не трябваше да издавам Макс просто така. Беше направо долно. Освен това Нунан е този, който ти трябва, нали? Добре, ако си достатъчно мил и ако оставиш Макс този път, ще ти снеса достатъчно за Нунан, та да го пипнеш веднъж завинаги. Това ще ти хареса повече, нали? А и мен харесваш твърде много; за да се възползуваш от информацията, която ти дадох, и то само защото бях вбесена на Макс за приказките му. Не е ли така?
— Каква е мръсотията за Нунан? — запитах аз.
Тя опипа бицепсите ми и измърка: „Обещаваш ли?“
— Още не.
Нацупи се и рече:
— Скъсах с Макс завинаги, честна дума. Нямаш право да ме превръщаш в доносница.
— Кажи за Нунан.
— Първо обещай.
— Не.
Тя заби пръсти в ръката ми и ядосано запита:
— Ходи ли вече при Нунан?
— Да.
Отпусна ръката ми, намръщи се, сви рамене и унило продума:
— Е, какво повече мога да сторя?
Изправих се, но един глас изрече:
— Сядай.
Гласът бе дрезгав, шепнещ — на Талер.
Обърнах се и го видях пред вратата на столовата с голям пистолет в една от малките си ръчички. Зад него стоеше мъж с червено лице и белег на бузата.
Другата врата, към антрето, се изпълни с хора, докато сядах. Мъжът с увисналата устна и малката брадичка, когото бях чувал Шепота да нарича Джери, пристъпи една крачка напред. Носеше чифт пистолети. По-мършавият от двамата руси хлапаци, когото също бях видял в бърлогата на Кинг Стрийт, надзърташе през рамото му.
Дайна Бранд се изправи от канапето, обърна гръб на Талер и ми заговори. От ярост гласът й бе станал дрезгав:
— Това не е мое дело. Той дойде сам, каза, че съжалявал за думите си и че можем да направим много пари, като ти предадем Нунан. Всичко е било измама, обаче аз се улових Кълна се! Той трябваше да чака горе, докато те навия. Нищо не знаех за останалите. Не знаех…