— Изглежда, Дан командува представлението.
— Така ли? Някой трябва да му обясни, че не обичам такива игри.
— Прибери си пистолета — повтори Ролф.
— Проклет да съм, ако го сторя — заявих сърдито аз. — Отслабнах с десет килограма, за да спипам това пиленце и поради същата причина мога да се лиша от още толкова.
— Не ме интересуват вашите отношения — заяви Ролф. — Освен това нямам намерение да давам на когото и да е от вас…
Дайна Бранд бе прекосила стаята. Когато се озова зад Ролф, аз прекъснах речта му и й заявих:
— Ако сега го спреш, със сигурност ще спечелиш двама приятели — Нунан и мен. На Талер повече не можеш да разчиташ; затова и не е нужно да му помагаш.
Тя се засмя:
— Говори в парични знаци, скъпи.
— Дайна — възнегодува Ролф. Попаднал бе в капан. Тя се намираше зад гърба му и бе достатъчно силна, за да се справи с него. Малко вероятно бе Ролф да стреля в нея, а още по-малко тя да се откаже от това, което си бе наумила.
— Сто долара — открих наддаването.
— Мили боже! — възкликна тя. — Ти наистина ми предложи пари. Но не е достатъчно.
— Двеста долара.
— Ставаш безразсъден. Но все още не достига до слуха ми.
— Опитай — рекох аз. — Толкова ще струва, за да не стрелям в ръката на Ролф — но само толкова.
— Добре започна. Не се предавай. Още едно наддаване все пак.
— Двеста долара и десет цента и това е всичко.
— Негодник — заключи тя. — Няма да го направя.
— Както желаеш. — Обърнах се към Талер и го предупредих: — Когато се случи това, което е предопределено, много внимавай да стоиш кротко.
Дайна извика:
— Почакай! Ти наистина ли възнамеряваш да стреляш?
— Независимо от всичко аз ще отведа Талер с мен.
— Двеста долара и десет цента?
— Да.
— Дайна — произнесе Ролф, без да отмества погледа си от мен, — ти няма…
Тя обаче се изсмя, приближи се до гърба му и го обгърна със силните си ръце, като свали неговите надолу и ги прилепи към тялото му.
Отместих Талер с дясната си ръка, без да свалям насочения срещу него пистолет, и измъкнах оръжията на Ролф от ръцете му. Дайна пусна отичавия.
Той направи две крачки към трапезарията, започна уморено: „Няма…“ и се строполи на пода.
Дайна се втурна към него. Избутах Талер през вратата на антрето покрай все още спящия Джери към нишата под стълбището, където бях забелязал, че има телефон.
Позвъних на Нунан. Казах му, че съм хванал Талер и къде се намирам.
„Света богородице! — възкликна той. — Не го убивай, докато дойда.“
МАКС
Новината за залавянето на Макс бързо се разпространи. Когато Нунан, полицейският му антураж и аз пристигнахме с комарджията и свестилия се вече Джери пред полицейския участък, там заварихме най-малко сто души, струпани, за да ни видят.
Не всички изглеждаха доволни. Полицаите на Нунан, най-меко казано — жалка паплач, се движеха наоколо с пребледнели и напрегнати физиономии. Нунан обаче бе най-ликуващото същество западно от Мисисипи. Даже фактът, че не му провървя да подложи Талер на разпит трета степен, не можеше да наруши блаженството му.
Шепота смело устоя на всички въпроси и заплахи. Настоя да разговаря с адвоката си и с никого другиго — и не отстъпи. Нунан, въпреки омразата си към комарджията, този път не приложи номера си да го изпрати на „ремонтната бригада“. Шепота бе убил брата на шефа и Нунан го мразеше до смърт, но Талер все още бе твърде известна личност в Пойзънвил, за да бъде третиран грубо.
Най-накрая Нунан се умори да си играе със затворника и го изпрати горе — затворът бе на най-горния етаж на кметството — да го приберат на топло. Запалих нова пура — от тези на шефа — и прочетох подробните показания, които бе получил от болната жена. В тях нямаше нищо ново, което да не бях научил от Дайна и Максуейн.
Шефът настояваше да обядваме у тях, но се измъкнах, като се престорих, че китката ми — вече бинтована — ме безпокои. В действителност нараняването не бе повече от едно опарване.
Докато разговаряхме, двама цивилни полицаи въведоха червеноликата птичка, която бе спряла куршума, предназначен за Шепота. Отървал се с едно счупено ребро и се измъкнал през задната врата, докато ние сме се разправяли. Хората на Нунан го бяха заловили в един лекарски кабинет. Шефът не успя да получи никаква информация от него и го изпрати в болницата.
Изправих се, като се канех да си тръгна, и рекох:
— Това момиче — Бранд — ми подшушна новината. Затова те помолих да не ги намесваш двамата с Ролф.
За пети или шести път през последните няколко часа шефът сграбчи лявата ми ръка.
— Ако искаш да се грижим за нея, повече ходатайство не е нужно — увери ме той. — Но ако е имала пръст в разкриването на онова копеле, можеш да й кажеш от мое име, че по което и да е време, каквото и да пожелае, само да го спомене и ще го получи.