Обещах, че ще й предам и се запътих към хотела с мисълта за онова спретнато бяло легло. Наближаваше обаче осем часът, а стомахът ми също имаше нужда от внимание. Влязох в ресторанта на хотела и уредих този въпрос.
После един кожен фотьойл ме изкуши да спра във фоайето и да изгоря една пура. Това ме въвлече в разговор с някакъв пътуващ финансов ревизор по железниците от Денвър. Оказа се, че той познава един човек от Сейнт Луис, който бе и мой познат. В този момент от улицата долетя честа стрелба.
Отидохме до вратата и решихме, че се стреля в околностите на кметството. Отървах се от ревизора и се запътих натам.
Бях изминал две трети от разстоянието, когато срещу мен се зададе лека кола. Движеше се бързо и от задната си част сипеше олово.
Отдръпнах се в една странична уличка и измъкнах пистолета си. Колата се изравни с мен. Уличната лампа освети две лица на предната седалка. Това на шофьора не ми говореше нищо. Горната част на другото бе скрита под прихлупена шапка, долната бе на Шепота.
От другата страна на широката улица продължаваше пресечката, в която се бях притулил, добре осветена в задната си част. В момента, в който колата на Шепота изрева наблизо, някой мина между светлината и мен. Този някой притича от една сянка, която можеше да бъде на кофа за смет, и се скри зад друга.
Това, което ме накара да забравя за Шепота, бе, че краката на този някой изглеждаха криви.
Профуча кола, натоварена с полицаи, бълваща огън по първата.
Бързо прекосих улицата и се вмъкнах в пресечката, където се криеше мъж, който може би имаше криви крака.
В случай че бе моят човек, с чиста съвест можех да предположа, че не е въоръжен. На това и заложих и тръгнах по средата на хлъзгавата уличка, като се вглеждах във всяка сянка, мобилизирайки очи, уши и нос.
Стигнах почти до края, когато една сянка се отлепи от друга — мъжка фигура, която стремглаво побягна към мен.
— Стой! — извиках аз, изтрополявайки тежко след него. — Спри или ще те застрелям, Максуейн.
Той направи още пет-шест големи крачки, спря и се обърна.
— О, това си ти — рече той, сякаш имаше някаква разлика кой ще го върне обратно в дранголника.
— Да — признах си. — Къде се шляете всички вие вън, на свобода?
— Нищо не знам. Някой издъни пода на затвора с динамит. Промуших се през дупката заедно с останалите. Имаше няколко идиоти, дето държаха на разстояние куките. Избягах с един друг мъж. После се разделихме; аз реших да пресека напряко и да се насоча към планината. Нищо общо нямам със случилото се. Просто когато дупката цъфна, тръгнах с останалите.
— Шепота го прибраха тази вечер — казах му аз.
— По дяволите! Ето откъде идва. Нунан трябваше да знае, че не може да залости този човек — не и в тоя град.
Все още бяхме в уличката, където Максуейн бе спрял да бяга.
— Знаеш ли за какво го прибраха? — запитах аз.
— Ъхъ, за убийството на Тим.
— Ти знаеш ли кой уби Тим?
— А? Разбира се — той го уби.
— Ти си го убил.
— А? Какво ти става? Да не си се побъркал?
— В лявата си ръка държа пистолет — предупредих го аз.
— Ей, почакай… Та нали самият той каза на оная кукла, че е бил Шепота. Какво ти става?
— Той не е казал, че е Шепота. Чувал съм жените да викат на Талер Макс, но не съм чул нито един мъж тука да го нарича по друг начин освен Шепота. Тим не е казал Макс. Той е произнесъл Макс — първата част на Максуейн — и е умрял, без да може да го довърши. Не забравяй пистолета.
— За какво да го убивам? Той преследваше на Шепота…
— Не съм стигнал дотам — признах аз, — но нека продължим. Вие с жена ти сте били разделени. Тим си падаше по жените, нали? Може би тук се крие отговорът. Ще трябва да проверя. Причината, която ме накара да се усъмня в теб, е, че ти нито веднъж след това не си се опитал да измъкнеш още пари от момичето.
— Престани — замоли той. — Знаеш, че е безсмислено. А защо останах там след това? Щях да изчезна и да си правя алиби като Шепота.
— Защо? Ти си бил полицай. Твоето място е било там — да се увериш, че всичко е спокойно и ако има нещо, сам да се оправиш.
— Много добре знаеш, че в това няма логика, няма смисъл. Престани, за бога!
— Не ме интересува колко е тъпо — отвърнах аз, — но все е нещо, което да подхвърля на Нунан, като се върнем. Той сигурно е съкрушен от бягството на Шепота. Това ще го разсее.
Максуейн коленичи на калната уличка и проплака: