— Струва ми се, че някои от подробностите в това предположение са погрешни — обадих се аз.
— В този противен град има много повече погрешни подробности, и то във всичко. Тези краски стигат ли ти?
Отвърнах, че ми стигат. Излязохме на улицата. Бил Куинт каза, че живее в миньорския хотел на Форест Стрийт. Пътят му минаваше покрай моя хотел, затова тръгнахме заедно. Пред входа един едър мъж с вид на цивилен агент разговаряше с шофьора на спортна кола.
— Това е Шепота, в колата — осведоми ме Бил Куинт.
Погледнах покрай пълния мъж и видях профила на Талер. Той беше млад, мургав и дребен, с приятни черти, сякаш излети в калъп.
— Симпатичен е — отбелязах аз.
— Ъхъ — съгласи се сивият мъж, — също като динамита.
ЦАРЯТ НА ПОЙЗЪНВИЛ
„Морнинг Хералд“ отдели две страници на Доналд Уилсън и неговата смърт. От снимката гледаше приятно интелигентно лице с къдрави коси, засмени устни и очи, брадичка с трапчинка и раирана вратовръзка.
Историята на неговата смърт беше проста. Предишната нощ, в десет и четиридесет, той бил застрелян с четири куршума в стомаха, гърдите и гърба и моментално починал. Убийството станало пред блок 1100 на Хърикейн Стрийт. Обитателите на блока, които погледнали навън веднага след изстрелите, видели убития да лежи на тротоара. Един мъж и една жена били надвесени над него. Улицата била твърде тъмна, за да могат ясно да видят някого или нещо. Преди да успеят да излязат на улицата, мъжът и жената изчезнали. Никой не можел да каже как изглеждат. Никой не ги бил видял да си тръгват.
По Уилсън били изстреляни шест куршума от пистолет, калибър 32. Два от тях не го улучили и се забили в предната стена на една къща. По траекторията на тези два куршума полицията установила, че е стреляно от една тясна уличка срещу блока. Това бе всичко, което се знаеше.
Статията в „Морнинг Хералд“ описваше кратката кариера на убития като градски обновител и изразяваше убеждението, че той е бил ликвидиран от хората, които не са искали да видят Пърсънвил прочистен. „Хералд“ заявяваше, че шефът на полицията най-добре би могъл да докаже липсата си на съучастие, като залови експедитивно убиеца или убийците и установи тяхната вина. Статията бе пряма и горчива.
Приключих я с втората си чашка кафе, скочих в трамвая на Бродуей, слязох на Лоръл Авеню и се запътих към дома на покойника.
Бях стигнал до средата на пресечката, когато настъпи промяна в намерението и направлението ми.
Дребничък младеж, облечен в три нюанса на кафявото, пресече улицата пред мен. Мургавият му профил бе симпатичен. Беше Макс Талер, наречен още Шепота. Стигнах ъгъла на булевард „Маунтин“ навреме, за да видя кафявия му крак да се мярка и изчезва във входната врата на покойния Доналд Уилсън.
Върнах се на „Бродуей“, открих една дрогерия с телефонна кабина, намерих в указателя домашния телефон на Илайхю Уилсън, позвъних и на човека, който се нарече негов секретар, обясних, че Доналд Уилсън ме е повикал от Сан Франциско, че знам нещичко във връзка със смъртта му и че искам да говоря с баща му.
След като направих изказването си достатъчно убедително, получих покана за посещение.
Царят на Пойзънвил лежеше на леглото, подпрян с възглавници, когато секретарят му — слаб, безшумен човек, почти без нос и с остър поглед, на възраст около четиридесет — ме въведе в стаята.
Главата на стареца, под късо подстриганата му бяла коса, бе малка и почти идеално кръгла. Ушите му — дребни и плътно прилепнали към черепа — не разваляха сферичния ефект. И носът му бе малък и изглеждаше като продължение на кривата, оформяща изпъкналото му чело. Устата и брадичката бяха прави линии, които разрязваха сферата. Под тях се подаваше къс дебел врат, разположен между прави месести рамене, които се губеха в бяла пижама. Едната му ръка бе върху завивките — къса здрава ръка с дебели груби пръсти. Очите му бяха малки, кръгли и воднисти. Сякаш дебнеха изпод рунтавите бели вежди, прикрити от сълзлива ципа, готови, когато му дойде времето, да изскочат и да те сграбчат, Беше от онези мъже, в чийто джоб не би се осмелил да бръкнеш, ако нямаш абсолютно доверие в пръстите си.
С петсантиметрово поклащане на кръглата си глава ми изкомандува да седна на стола до леглото му; с подобно движение пропъди секретаря си от стаята и запита:
— Какво знаеш за моя син?
Гласът му бе дрезгав. Оформяше думите по-скоро в гръдния си кош, отколкото в устата и затуй не излизаха много ясни.