Извън центъра на града нямаше особено движение, което да ни пречи, но настилката стана по-груба. Бе мило половинчасово пътуване, като всеки получи възможността да седне в скута на останалите. Последните десет минути пътувахме по неравен път с достатъчно гърбици, които не ни позволиха да забравим думите на Пат за спирачките.
Озовахме се пред врата, над която висеше овехтяла електрическа реклама, чийто надпис, преди да й изгорят лампите, е гласял: Странноприемница „Кедров хълм“. Самата странноприемница, на двадесет крачки отвъд вратата, представляваше ниска дървена постройка, боядисана в мухлясало зелено и заобиколена най-вече от боклуци. Входната врата и прозорците бяха затворени, пусти.
Нунан слезе от колата и ние го последвахме. Машината, която ни следваше, се появи зад един завой на пътя, плъзна се до нашата и изсипа товара си от хора и оръжие.
Нунан нареди това-онова.
По едно трио полицаи се отправи към всяка страна на сградата. Трима други, включително и картечарят, останаха до входа. Останалите тръгнахме през консервени кутии, бутилки и стари вестници към сградата.
Детективът със сивите мустаци, който седеше в колата до мен, държеше червена брадва. Стъпихме на верандата.
Подпрозоречният перваз избълва огън и трясък. Сивомустакатият детектив падна и скри брадвата под трупа си. Останалите побягнахме.
Аз избягах с Нунан. Скрихме се в канавката край пътя откъм страната на хана. Бе достатъчно дълбока и с висок насип, та да можем да стоим почти изправени, без да се превръщаме в мишени.
Шефът бе възбуден.
— Какъв късмет! — възкликна той щастливо. — Той е тук, за бога, той е тук!
— Стреляха от перваза — отбелязах аз. — Не е лошо като трик.
— Ама ние ще го провалим — весело отвърна той. — Ще го направим на решето, този приют. Дъфи трябва да е стигнал вече по другия път, а и Тери Шейн едва ли е много далеч. Ей, Донър! — извика той към мъжа, който надзърташе иззад един голям камък. — Мини отзад и кажи на Дъфи и на Шейн веднага щом пристигнат, да почнат да затягат обръча и да стрелят с всичко, което имат под ръка. Къде е Кимбъл?
Любопитният насочи палец към едно дърво зад себе си. От нашето прикритие се виждаха само най-горните клони.
— Кажи му да си монтира воденицата и да започва да меле — нареди Нунан. — Ниско, по цялата фасада, все едно че реже сирене.
Любознателният изчезна.
Нунан закрачи напред-назад из канавката. Отвреме-навреме рискуваше кратуната си, за да огледа наоколо и да даде някои нареждания на хората си.
Върна се, клекна до мен, даде ми една пура, а той си запали друга.
— Ще стане — отбеляза самодоволно. — Шепота няма шанс. Свършен е.
Картечницата зад дървото изстреля десетина колебливи, експериментални патрона. Нунан се ухили и пусна колелца дим от устата си. Картечницата се залови за работа. Мелеше желязото като малка фабричка за смърт — каквато си и беше. Нунан издуха друго колелце дим и рече:
— Ето кое именно ще свърши работа.
Съгласих се, че така трябва да бъде. Облегнахме се на глинения насип и продължихме да пушим, докато недалеч заработи друга картечница, а след нея и трета. Разпокъсано се заобаждаха пушки и пистолети. Нунан кимна одобрително:
— Само пет минути от тази музика ще ги убедят, че има ад.
Когато петте минути изтекоха, предложих да хвърлим поглед на останките. Избутах го от канавката и изпълзях след него.
Ханът бе все така отблъскващ и пуст, само че по-разрушен. Отвътре не излизаха изстрели, но затова пък много влизаха.
— Какво мислиш? — запита Нунан.
— Ако има мазе, може и да е останала някоя жива мишка.
— Е, ще имаме възможност да я довършим и нея. Измъкна една свирка от джоба си и я наду силно.
Размаха дебелите си ръце и стрелбата започна да намалява. Трябваше да изчакаме, докато заповедта обиколи всички. След това разбихме вратата.
Подът на първия етаж бе залят с алкохол, който продължаваше да бълбука от надупчените каси и бъчви, заемащи по-голямата част от сградата.
Замаяни от изпаренията на разлетия кантрабанден алкохол, ние газехме наоколо, докато открихме четири мъртви тела и нито едно живо същество. Четиримата убити бяха смугли, с вид на чужденци и облечени в работни дрехи. Двама от тях бяха направо надупчени на решето.
— Оставете ги тук и изчезвайте — каза Нунан.
Гласът му бе бодър, но в светлината на едно джобно фенерче очите му изглеждаха разширени — сякаш бяха обградени с бели пръстени от страх. С удоволствие излязохме навън, въпреки че аз се поколебах достатъчно дълго, за да свия една здрава бутилка с етикет „Дюър“7. Пред вратата полицай, облечен в униформа със защитен цвят, се мъчеше да слезе от мотора си. Той се провикна към нас: