— Кой е Рино? — запитах аз, докато тя стягаше връзките на престилката си, дърпайки ги в обратна посока.
— Рино Старки. Ще ти хареса. Почтено момче. Обещах, че ще се отбия на празненството му и точно това ще направя.
— Какво празнува?
— Какво, по дяволите, й става на тази проклета престилка? Днес сутринта го освободиха.
— Обърни се да те развържа. За какво беше вътре? Стой мирно.
— Преди шест-седем месеца разбиха една каса — на Търлок, бижутера. Рино, Път Колингс, Блаки Уейлън, Ханк О’Мара и едно дребно куцо момче, дето му викат „Стъпка и половина“. Бяха здраво покрити — Лу Ярд. Миналата седмица обаче ченгетата на бижутерийната асоциация им лепнаха кражбата на тях. Нунан трябваше да ги предаде на съда. Ама това нищо не значи. Днес следобед в пет часа ги пуснаха под гаранция и това е последното, което ще чуем за тях. Рино е свикнал. Той е бил пускан под гаранция за три други лудории. Ще направиш още по една напитка, докато си намъкна роклята?
„Сребърната стрела“ бе по средата на пътя между Пърсънвил и „Фалшивото езеро“.
— Не е лоша кръчма — обясни Дайна, докато малката й кола ни отнасяше нататък. — Поли Де Вото е арабия и всичко, което продава, е добро, с изключение може би на бърбъна. Винаги има лек дъх, сякаш го е изцедила от нечий труп. Ще я харесаш. Там можеш да правиш каквото си щеш, само без много шум. Не понася шума. Ето го кръчмето. Виждаш ли червените и сини светлини през клоните на дърветата?
Излязохме от гората и пред очите ни се разкри самият ресторант — много осветена имитация на замък, разположен близо до пътя.
— Какво искаше да кажеш с това, че не понасяла шум? — запитах аз, вслушвайки се в хора от пистолети, които пееха: „Бум, бум, бум“.
— Нещо става — измърмори момичето и спря колата.
От входната врата на ресторанта изскочиха двама мъже, които мъкнеха една жена, и изчезнаха в тъмнината. Друг мъж се втурна навън от една странична врага. Изстрелите продължаваха да свистят. Не виждах пламъчетата.
Появи се нова фигура и изчезна зад сградата. Един мъж се наведе през прозореца на втория етаж, с черен пистолет в ръка. Дайна шумно въздъхна.
От един плет край пътя лумна оранжево пламъче по посока към мъжа на прозореца. Пистолетът му проблесна и се насочи надолу. Той се надвеси още по-навън. Откъм плета не последва второ пламъче.
Мъжът на прозореца прекрачи перваза, наведе се, увисна на ръце и се спусна долу.
Нашата кола се понесе напред. Дайна бе прехапала долната си устна.
Мъжът, който скочи от прозореца, се изправяше на ръце и крака.
Дайна мушна лицето си пред моето и изкрещя:
— Рино!
Мъжът подскочи и се обърна с лице към нас. Премина пътя с три скока точно когато стигнахме до него.
Преди още Рино да стъпи в колата до мен, Дайна бе натиснала газта. Обвих ръце около него и за малко да ги изкълча в старанието си да го задържа. А той ми усложняваше още повече задачата, защото се навеждаше назад и стреляше по посока на оръжията, сипещи олово около нас.
После всичко утихна. Околността, звуците и самата „Сребърна стрела“ бяха далеч от нас и ние с шеметна скорост се отдалечавахме от Пърсънвил.
Рино се обърна и вече се закрепи сам. Прибрах си ръцете и открих, че всичките ми стави все още функционират. Дайна бе заета с колата.
— Благодаря ти, малката. Имах нужда от измъкване — рече Рино.
— Няма нищо. — отвърна тя. — Значи такива сбирки правиш?
— Дойдоха неканени гости. Знаеш ли пътя за Танър?
— Да.
— Карай по него. Ще ни отведе до булевард „Маунтин“ и оттам ще се върнем в града.
Момичето кимна, намали малко скоростта и запита:
— Кои бяха неканените гости?
— Някакви тапи, на които не им е достатъчно ясно, че трябва да ме оставят на мира.
— Аз познавам ли ги? — попита тя доста небрежно, докато завиваше по един по-тесен и неравен път.
— Остави тия работи, малката — отвърна Рино. — По-добре дай още газ на каруцата.
Тя изстиска още десет мили в час от колата. Сега бе страшно заета да успее да я удържи на пътя, а Рино — много съсредоточен да се задържи в нея. И двамата не подновиха разговора, докато не излязохме на път с по-добра настилка.
Тогава той попита:
— Значи си си разчистила сметките с Шепота?
— А-ха.
— Говорят, че си го предала.
— Така приказват. Ти как мислиш?
— Да се отървеш от него — разбирам. Ама да се свържеш с ченге и да му издрънкаш всичко е някак си кофти. Страшно кофти, ако ме питаш.
Докато произнасяше тези думи, погледна към мен. Бе мъж на тридесет и четири, тридесет и пет години, средно висок, широкоплещест и набит, без да е дебел. Очите му бяха големи, кафяви и мътни, разположени далеч едно от друго върху продълговата жълтеникава конска физиономия. Лице сухо, безстрастно, но някак си не отблъскващо. Погледнах го и не отвърнах нищо.