Момичето каза:
— Ако мислиш така, можеш да вър…
— Внимавай — изгрухтя Рино.
Направихме завой. На пътя пред нас стоеше напреко дълга черна кола — барикада.
Наоколо засвистяха куршуми. Рино и аз отвръщахме, докато момичето превърна количката в пони за поло.
Тя я засили към лявата страна на пътя, левите колела се качиха на насипа, после отново прекоси пътя, като ние с Рино балансирахме от вътрешната й страна, качи се с левите колела на десния насип и точно когато нашата част, въпреки килограмите ни, започна да се отделя от земята, ни плъзна обратно на пътя с гръб към врага и ни изведе от околността, докато успеем да изпразним пистолетите си.
Много хора, много стрелба, но доколкото бе видно, никой не бе засегнат.
Рино се крепеше с лакти за вратата, докато слагаше нов пълнител в пистолета си, и отбеляза:
— Добре се справи, момиченце. Караш го този рейс, сякаш си родена в него.
— Сега накъде? — запита Дайна.
— Най-напред далеч оттук. Карай си по пътя. Ще трябва да помислим. Изглежда, че градът е затворен за нас. Давай така.
Отдалечихме се на десет-дванадесет мили от Пърсънвил. Изпреварихме няколко коли; нищо не ни подсказа, че ни преследват. Късо мостче изтрополя под нас. Рино се обади:
— Горе на хълма, свий вдясно.
Завихме и се озовахме на черен път, който криволичеше между дърветата, надолу по каменист склон. Десет мили в час бе страхотна скорост за този път. След като пълзяхме така в продължение на пет минути, Рино нареди да спрем. Останахме половин час със загасени светлини. Не чухме нищо, нищо не забелязахме. Тогава Рино каза:
— На миля и половина надолу по пътя има празна барака. Да отседнем там, а? Няма смисъл тази нощ отново да се опитваме да влезем в града.
Дайна заяви, че всичко друго би предпочела пред една нова престрелка. Казах, че не възразявам, въпреки че ми се щеше да се опитам да намеря някоя пътечка обратно към града.
Карахме внимателно по пътя, докато фаровете на колата осветиха една малка дървена барачка, която имаше голяма нужда от боя и винаги й бе липсвала.
— Това ли е? — обърна се Дайна към Рино.
— А-ха. Стойте тука, докато й хвърля един поглед. Той ни остави, но скоро се появи в светлината на фаровете пред барачката. Зачовърка с някакви ключове катинара, отключи, отвори вратата и влезе вътре. Скоро се появи и ни повика:
— Наред е. Влизайте и се разполагайте като у дома си.
Дайна изключи мотора и слезе.
— Имаш ли фенерче в колата? — попитах я аз.
— Да — каза тя, подаде ми го и се прозя. — Боже, колко съм уморена. Надявам се, че в тази дупка има нещо за пиене.
Казах й, че имам бутилка уиски. Новината я ободри.
Бараката беше едностайна, в нея имаше походно легло, покрито с кафяви одеяла; чамова маса с тесте карти и лепкави чипове за покер върху нея; ръждясала желязна печка, четири стола, газена лампа, чинии, тенджери, тигани и кофи; три рафта с наредени консерви върху тях; наръч дърва за горене и ръчна количка.
Когато влязохме, Рино палеше лампата:
— Не е толкова лошо. Ще скрия каруцата и до сутринта сме в бойна готовност.
Дайна се приближи до леглото, отгърна завивките и докладва:
— Май има някакви животинки в него, ама като че ли не са живи. Дай сега напитката.
Отвъртях капачката и й подадох бутилката, а междувременно Рино излезе, за да скрие колата. След като тя свърши и аз отпих една глътка.
Бръмченето на мотора затихна. Отворих вратата и погледнах навън. Надолу по хълма, между дървета и храсти, се виждаха отблясъците на бяла, отдалечаваща се светлина. Когато светлината напълно изчезна от погледа ми, аз се върнах и запитах момичето:
— Налагало ли ти се е някога да се прибираш в къщи пеша?
— Какво?
— Рино изчезна с колата.
— Противен уличник! Слава богу, че ни заряза, където има поне легло.
— От това полза нямаш.
— Така ли?
— Да. Рино имаше ключ за тази дупка. Десет към едно, че пиленцата, дето го преследват, са наясно с това. Ето защо ни заряза тук. Целта е да поспорим с тях и да ги задържим за известно време.
Тя се надигна уморено от леглото, изпсува Рино, мен, и всички мъже след Адам и рече сърдито:
— Ти всичко знаеш. А сега какво ще правим?
— Ще си намерим едно уютно местенце в безкрайната шир недалеч оттук и ще чакаме да видим какво ще става.
— Ще взема одеялата.
— Едно навярно няма да се забележи, но ако вземеш повече, ще предупредиш копоите.
— По дяволите твоите копои — измърмори тя, но взе само едно одеяло.