Духнах лампата, заключих вратата след нас и с помощта на фенерчето внимателно се запровирахме през шубраците.
На склона на хълма открихме малка пещера, от която през зеленината се виждаха доста ясно пътят и бараката. Клоните бяха достатъчно гъсти, за да ни скрият, в случай че не палим фенерчето, разбира се.
Проснах там одеялото и се настанихме.
Момичето се облегна на мен и се заоплаква, че земята е влажна, че й е студено въпреки коженото палто, че кракът й е изтръпнал и че иска цигара.
Дадох й да глътне от бутилката. Това ми спечели десет минути спокойствие.
След това отново се обади:
— Настивам. Докато дойде някой, ако изобщо дойде, ще кихам и ще кашлям достатъчно високо, че да ме чуят и в града.
— Само веднъж — поясних й аз. — След което ще си свършена.
— Под одеялото лази мишка или нещо друго.
— Най-вероятно да е само змия.
— Женен ли си?
— Не започвай с това.
— Значи си женен?
— Не.
— Хващам се на бас, че жена ти е доволна от това. Опитвах се да намеря подходящ отговор на тази остроумна забележка, когато в далечината, по пътя, проблесна светлина. Изчезна, а аз шътнах на момичето.
— Какво има? — запита тя.
— Фарове. Сега изчезнаха. Нашите посетители оставиха колата си и ще завършат пътешествието пеша.
Мина доста време. Момичето трепереше, допряло топлата си страна до моята. Чухме стъпки. Забелязахме тъмни силуети по пътя и около бараката, без да сме сигурни дали не ни се привиждат.
Лъч на фенерче сложи край на съмненията ни, като образува светъл кръг върху вратата. Чу се нечий силен глас.
— Ще пуснем дамата да излезе.
Измина половин минута в мълчание, докато те очакваха отговор отвътре. После същият силен глас запита: „Излизаш ли?“ Отново тишина.
Изстрели, познати тазвечершни звуци, нарушиха тишината. Нещо зачука по дъските.
— Хайде — прошепнах на момичето. — Ще опитаме да им отмъкнем колата, докато те вдигат шум.
— Остави ги — рече тя и ме задърпа, когато се надигнах. — За тази нощ ми стига. Тук сме си добре.
— Хайде — настоях аз.
— Аз не ща — заяви тя и не тръгна.
Докато се препирахме, стана твърде късно. Момчетата избиха вратата, видяха, че колибата е празна и се развикаха за колата си.
Тя пристигна, качи осем мъже и тръгна надолу по дирята на Рино.
— Може пак да се настаним вътре — предложих аз. — Няма изгледи тази нощ отново да се върнат насам.
— За бога, надявам се, че е останало уиски в оная бутилка — рече Дайна, докато й помагах да се изправи.
ПЕЙНТЪР СТРИЙТ
Припасите от консерви в бараката не включваха привлекателни неща за ядене. Закусихме с кафе, направено с много застояла вода от поцинкована кофа.
Миля и половина ходене ни отведе до една ферма, където намерихме някакво момче, а то нямаше нищо против да спечели няколко долара, като ни откара до града със семейния форд. Беше пълно с въпроси, на които дадохме лъжливи или никакви отговори. Свали ни в горния край на Кинг Стрийт пред един малък ресторант, където изядохме големи количества елдени питки и бекон.
Малко преди девет едно такси ни стовари пред входната врата на Дайна. Заради нея претърсих къщата от покрива до мазето, но не открих следи от посетители.
— Кога ще се върнеш? — запита тя, като ме последва до вратата.
— Ще се опитам до полунощ да намина, дори и за няколко минути. Къде живее Лу Ярд?
— Пейнтър Стрийт 1622. Намира се на три преки оттук, а после вървиш още четири преки надясно. Какво ще правиш там? — Преди да мога да отговоря, тя постави ръце върху моите и замоли: — Хвани Макс, а? Страхувам се от него.
— По-късно може да пусна Нунан по дирите му. Зависи как ще се развият събитията.
Нарече ме проклет двуличник и какво ли не още, не съм се интересувал какво ще се случи с нея, а само съм гледал да си свърша мръсната работа.
Отидох на Пейнтър Стрийт. Номер 1622 бе червена тухлена къща с гараж под предната веранда.
На следващата пряка намерих Дик Фоули в наетия буик. Седнах до него и запитах:
— Какво става?
— Забелязвам в два. Излиза три и половина, кабинета на Уилсън. Мики. Пет. В къщи. Оживено. Следя. Три, край. Седем. Още нищо.
Това предполагаше следната информация: попаднал на Лу Ярд предишния следобед в два часа; в три и половина го проследил до дома на Уилсън, където пък Мики е наблюдавал Пийт; в пет е последвал Ярд до дома му; хора влизали и излизали от къщата, но не проследил никого от тях; наблюдавал къщата до три тази сутрин и се върнал на работното си място в седем. Оттогава никой нито е влизал, нито е излизал.
— Ще трябва да оставиш това и да се заемеш с къщата на Уилсън — казах аз. — Чувам, че Талер Шепота се е окопал там и бих искал да го държа под око, докато реша дали да го покажа на Нунан, или не.